Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Ами — почна той и огледа малката ми стая, вероятно за нова насока на разговора. — Понякога те, нали разбираш, принасят части като жертва на боговете, а останалото изяждат.

— Винс, да не би да намекваш, че някой е изял липсващите глави?

— Не — каза той и се нацупи почти както биха се нацупили Коуди и Астор. — Но е възможно.

— Би било доста хрупкаво, нали?

— Добре де — каза той, вече страхотно се цупеше. — Просто се опитвам да помогна. — И излезе без дори намек за изкуствена усмивка.

Но хаосът тепърва започваше. Както показваше нежеланото ми пътуване в сънищата, бях под достатъчно напрежение и без беснеещата ми сестра. Но след броени минути малкият ми оазис на покой отново беше пръснат на парчета, този път от Дебора, която дофуча в офиса ми, все едно я гонеха пчели убийци.

— Тръгвай — изръмжа ми.

— Къде? — попитах, съвсем резонен въпрос според мен, но все едно я бях помолил да си обръсне косата и да си боядиса главата синя.

— Тръгвай веднага! — каза тя, така че станах и я последвах и се качихме в колата й на паркинга.

— Кълна се в бог — пенеше се тя, докато набиваше колата си в трафика, — никога не съм виждала Матюс толкова вбесен. И сега аз съм виновна! — Прасна клаксона, за да подчертае думите си, и се мушна пред някакъв ван с надпис „Социален патронаж Палмвю“ отстрани. — И всичко, защото някой нещастник е издрънкал за главите на вестниците.

— Ами, Дебс — казах с цялото разумно успокоение, което успях да събера, — сигурен съм, че главите ще се намерят.

— Много си прав — каза тя и се размина на косъм с някакъв дебелак на колело с огромни дисаги, пълни със стар метал. — Защото ще открия от кой култ е тоя кучи син и ще го закова.

Спрях се насред утешението. Явно скъпата ми малоумна сестричка също като Винс се беше вкопчила в идеята, че като намери подходящата алтернативна религия, ще получи убиеца.

— Добре — казах. — И къде смяташ да го търсиш?

Тя плъзна колата по Бискейн Булевард, спря на някакъв паркинг и слезе, без да отговори. Така че аз търпеливо я последвах в Центъра за вътрешно усъвършенстване, светилище за всички прекрасно полезни неща, в които има думи като „холистичен“, „билков“ или „аура“.

Центърът беше малка запусната постройка в район на Бискейн Булевард, който вероятно по силата на някакъв договор бе запазена територия за проститутки и наркодилъри. На витрината на магазина имаше огромни решетки, както и на вратата, която беше заключена. Дебора заблъска по нея и след малко тя издаде дразнещо бръмчене. Дебора я натисна и накрая вратата щракна и се отвори.

Влязохме. Заля ме задушлив облак гадно сладникав тамян и усетих, че вътрешното ми усъвършенстване е започнало с пълен ремонт на дробовете ми. Едва виждах през дима някакъв голям жълт транспарант на едната стена, на който пишеше „Всички сме едно“. Не пишеше едно какво. Звучеше нежна музика — звуци на човек, който се бори със свръхдоза успокоителни, като от време на време дрънка с поне няколко звънчета. Някъде ромолеше водопад и съм сигурен, че ако имах дух, той щеше да се извиси, но понеже нямах, всичко ми се стори малко дразнещо.

Но разбира се, не бяхме дошли за удоволствие нито дори за вътрешно усъвършенстване. А сержант Сестра ми, естествено, винаги беше строго професионална. Отиде с решителна стъпка до тезгяха, където стоеше жена на средна възраст с дълга шарена рокля, сякаш ушита от стара опаковъчна хартия. Прошарената й коса стърчеше в някаква безредна бъркотия, а самата жена се мръщеше. Разбира се, можеше да е блажено мръщене вследствие на просветление.

— С какво мога да ви помогна? — каза тя със стържещ глас, който сякаш подсказваше, че на нас вече не може да ни се помогне.

Дебора вдигна значката си. Преди да успее да отвори уста, жената се пресегна и я изскубна от ръката й.

— Добре, сержант Морган — каза жената и метна значката на тезгяха. — Изглежда истинска.

— Не можехте ли просто да прочетете аурата й и да го разберете? — обадих се.

Изглежда, и двете не бяха готови да оценят подобаващо забележката ми, така че свих рамене и заслушах как Дебора започна изтощителния си разпит.

— Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако обичате — каза Дебора и се наведе да си вземе значката.

— За какво? — попита жената. Намръщи се още повече и Дебора й се намръщи в отговор, и всичко заприлича на някое мило старомодно уестърнско състезание по мръщене, при което победителката щеше да получи лечение с ботокс, за да замрази лицето си в постоянно навъсена гримаса.