Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И затова беше нещо като шок да се озова посред нощ сгушен в обятията на Рита, да крещя нещо, което не мога да чуя добре — само ехото от собствения ми задавен глас се връщаше към мен през мекия като памук мрак, хладната ръка на Рита беше на челото ми, а гласът й шепнеше:

— Тук съм, миличък, няма да те оставя.

— Благодаря — казах пресипнало. Покашлях се и седнах.

— Сънуваше кошмар — каза тя.

— Наистина ли? Какъв? — Все още не помнех нищо, освен виковете си и някакво смътно усещане за опасност, което се натрупваше в мен и само в мен.

— Не знам — каза Рита. — Викаше: „Върни се! Не ме оставяй“. — Тя се покашля. — Декстър, знам, че си малко стресиран заради сватбата…

— Не съм — казах.

— Но искам да ти кажа нещо. Никога няма да те оставя. — Посегна към ръката ми. — Това завинаги е с мен, юначе. Няма да те пусна. — Легна на една страна и сложи глава на рамото ми. — Успокой се. Никога няма да те оставя, Декстър.

Макар да нямам опит със сънищата, бях съвсем сигурен, че подсъзнанието ми не се притеснява особено, че Рита ще ме изостави. Искам да кажа, че не ми беше хрумвало, че ще го направи, което всъщност изобщо не беше белег за доверие от моя страна. Просто не се бях замислял по въпроса. Като начало наистина нямах представа защо иска да е с мен, така че всяко хипотетично напускане беше също толкова загадъчно.

Не, това беше подсъзнанието ми. Ако то викаше от болка пред опасността да бъде напуснато, много добре знаех какво се бои да не загуби — Мрачния странник. Скъпият ми приятел, вечния ми спътник в пътуването ми през страданията и острите удоволствия на живота. Това беше страхът зад съня: да изгубя нещото, което беше такава част от мен, че всъщност ме определяше за цял живот.

Когато се беше сврял в убежището си на местопрестъплението в университета, това явно ме беше разтърсило силно, повече, отколкото бях осъзнал тогава. Внезапната и много страховита поява на 65% от сержант Доукс носеше усещането за опасност, а останалото беше лесно. Подсъзнанието ми се беше включило и беше стъкмило сън по темата. Съвсем ясно — като по учебник по психология, нищо тревожно.

Тогава защо продължавах да се тревожа?

Защото преди Странникът дори не беше трепвал и аз все още не знаех защо бе решил да го направи сега. Права ли беше Рита за стреса от наближаващата сватба? Или в двете обезглавени тела до университетското езеро наистина имаше нещо, което просто бе подплашило Тъмата и тя бе избягала от мен?

Не знаех и понеже изглеждаше, че идеите на Рита да ме утеши започват да приемат по-активен обрат, май не се очертаваше скоро да разбера.

— Ела, бебчо — прошепна Рита.

А няма къде да бягаш в легло Персон и половина, нали?

На сутринта Дебора направо се беше побъркала заради липсващите глави на двата трупа. До пресата някак си беше стигнала информация, че отделът търси две изгубени глави. Все пак бяхме в Маями и наистина бих си помислил, че една липсваща глава би довела до по-малко репортажи от задръстване по I-95, но нещо във факта, че главите бяха две и че очевидно принадлежаха на млади жени, създаваше доста вълнение. Капитан Матюс знаеше стойността на това да те споменават в пресата, но дори на него не му харесваше истеричната нотка, която се прикачи към тази история.

Така че всички ни натискаха отгоре — капитанът натискаше Дебора, която не загуби време да го предаде надолу, тоест на нас. Винс Масуока беше убеден, че може да даде на Дебора ключа за ситуацията, като открие коя необичайна религиозна секта е отговорна. Това го накара да пъхне глава в офиса ми сутринта — без никакво предупреждение, — да ме дари с най-добрата си фалшива усмивка и да каже твърдо и отчетливо, малко на срички:

— Кондомбле.

— Как не те е срам? — казах. — Не му е времето за такъв език.

— Ха — каза той с ужасния си изкуствен смях. — Но съм сигурен, че е. Кондомбле е като сантерия, но е бразилско.

— Винс, нямам причини да се съмнявам в думите ти. Въпросът ми е за какво говориш, по дяволите?

Той направи две крачки в стаята, някак си подскачаше, все едно тялото му искаше да отлети и той едва го удържаше.

— В някои от ритуалите си използват животински глави — заяви гордо. — Видях го в интернет.

— Сериозно? — попитах. — А в интернет пише ли, че това бразилско чудо пече човеци, реже им главите и слага на мястото им керамични бичи глави?

Винс лекичко посърна.

— Не — призна и вдигна вежди с надежда. — Но използват животни.

— Как ги използват, Винс?