Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Страх ме е да ги захапя — каза Винс. — Толкова са съвършени.

— А мен ме е страх, че и те могат да ме захапят — казах аз.

Мани показа няколко дузини зъби.

— Ако можех да ги науча на това — каза той, — никога нямаше да съм самотен. — Побутна чинията към мен и добави: — Давай.

— Тези ли ще сервирате на сватбата ми? — попитах, понеже си мислех, че вероятно все някой трябва да открие някаква цел във всичко това.

Винс здравата ме сръчка с лакът, но явно беше прекалено късно. Очите на Мани се бяха свили до малки цепки, макар че впечатляващите му изкуствени зъби все още бяха на показ.

— Аз не сервирам — каза. — Аз представям. И представям каквото аз реша, че е най-добре.

— Не би ли трябвало да имам някаква предварителна представа какво може да е представеното? — попитах. — Все пак, да предположим, че булката е алергична към желе от рукола със сос уасаби?

Мани стисна юмруци толкова силно, че чух как кокалчетата му изпукаха. За миг ме прониза тръпка на надежда, че може би съм се отървал от уредника на обеди с остроумието си. Но Мани се успокои и се разсмя.

— Приятелят ти ми харесва, Вик. Много е смел.

Винс удостои и двама ни с усмивка и отново започна да диша, а Мани взе да драска нещо в някакъв тефтер и се получи така, че великият Мани Борк се съгласи да направи храната за сватбата ми на специална цена с намаление за само 250 долара на куверт.

Стори ми се малко скъпичко. Но в края на краищата бях изрично инструктиран да не се тревожа за парите. Сигурен бях, че Рита ще намери начин да се справи, може би като покани само двама-трима души. При всяко положение нямах много време да се тревожа за простите финанси, понеже почти в същия миг телефонът ми поде веселата си погребална мелодийка и когато вдигнах, чух Дебора да казва, без дори да се опита да отговори на ведрото ми „ало“:

— Трябваш ми веднага.

— Страшно съм зает с едни много важни канапета — отвърнах. — Можеш ли да ми заемеш двайсетина хиляди долара?

Тя издаде гърлен звук и каза:

— Нямам време за простотии, Декстър. Двайсет и четирите часа започват след двайсет минути и ми трябваш на място. — В Убийства беше обичайно да се свикват всички, заети по даден случай, двайсет и четири часа след започването на работата, за да се уверят, че всичко е организирано и съгласувано. И Дебс явно мислеше, че аз имам някаква тънка догадка — много мило наистина, но невярно. Изглежда, Мрачният странник все още беше в почивка и не мислех, че ярката светлина на проникновението ще ме облее в скоро време.

— Дебс, наистина нямам никакви идеи по въпроса.

— Просто си домъкни задника тук — каза тя и затвори.

Трафикът по шосе 836 беше задръстен половин миля след като шосе 395 от Маями Бийч се вливаше в него. Пълзяхме сантиметър по сантиметър между изходите, докато не видяхме проблема: на магистралата се беше изсипал камион с дини. Край пътя имаше двайсетсантиметрова ивица червено-зелена каша, тук-там с по някоя кола в различен стадий на разрушение. По аварийното мина линейка, следвана от процесия коли, шофирани от хора твърде важни, че да чакат в задръстването. По цялото платно звучаха клаксони, хора крещяха и размахваха юмруци, а някъде напред чух единичен изстрел. Хубаво е да се върнеш към нормалния живот.

Когато си пробихме път през задръстването, бяхме изгубили петнайсет минути и ни отне още петнайсет да стигнем до работата. Возихме се в асансьора до втория етаж в мълчание, но когато вратата се плъзна и излязохме, Винс ме спря и каза:

— Постъпваш правилно.

— Да — казах. — Но ако не побързам, Дебора ще ме убие.

Той ме сграбчи за ръката.

— Говоря за Мани. Работата му много ще ти хареса. Наистина ще видиш разликата.

Вече знаех, че наистина ще видя разлика в банковата си сметка, но за сметка на това все още не виждах смисъла. Наистина ли всички щяха да се забавляват повече, ако им сервират поредица очевидно извънземни неща с неясно предназначение и произход вместо студени мезета? Много неща не разбирам в човешките същества, но това май наистина беше черешката на тортата — ако допуснем, че щяхме изобщо да имаме торта, което, по мое мнение, съвсем не беше сигурно.

Едно разбирах съвсем добре обаче и то беше отношението на Дебора към точността. Беше го наследила от баща ни, а той казваше, че закъснението е неуважение и няма извинение за него. Така че се отскубнах от пръстите на Винс и му стиснах ръката.

— Сигурен съм, че всички ще останем много доволни от храната — казах.