Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Чуйте — казах строго, — това не е…

— Декстър? Ти ли си? — изви Рита от кухнята.

— Не съм сигурен — провикнах се. — Чакай да си видя документите.

Рита се втурна грейнала в стаята и преди да успея да се предпазя, се увеси на врата ми, явно с намерение да стиска толкова силно, че да попречи на дишането ми.

— Здрасти, хубавецо — каза. — Как беше днес?

— Гадост — измърмори Астор.

— Абсолютно чудесно — казах, докато се борех да си поема дъх. — Днес имаше трупове за всички. И ми се удаде възможност да използвам и памучните си тампони.

Рита направи гримаса.

— Ау. Не знам дали трябва да говориш така пред децата. Ами ако сънуват кошмари?

Ако бях напълно откровен, бих й казал, че децата й по-скоро ще причинят нечии чужди кошмари, отколкото да сънуват такива, но след като не съм възпрепятстван от нуждата да казвам истината, само я потупах по гърба и казах:

— Всеки ден гледат по-лоши неща в рисуваните филми. Нали, деца?

— Не — тихо каза Коуди и аз го погледнах изненадано. Рядко казваше каквото и да е и не просто да говори, а да ми противоречи, беше тревожно. Всъщност целият ден се оказваше шантаво шибан: от паническото бягство на Мрачния странник сутринта, през тирадата на Винс за уредника на обяда — и сега това. Какво ставаше, в името на всичко мрачно и ужасно? Да не ми се беше разбалансирала аурата? Да не би луните на Юпитер да се бяха подредили срещу мен в Стрелец?

— Коуди — казах. С надеждата, че в гласа ми си е проличала някаква обида. — Няма да сънуваш кошмари заради това, нали?

— Той не сънува кошмари — каза Астор, все едно всички, които не бяха жестоко слабоумни, трябваше да го знаят. — Той изобщо не сънува.

— Хубаво е да го знам — казах, тъй като и аз самият почти никога не сънувам и по някаква причина ми се струваше важно да имам колкото може повече общо с Коуди. Но Рита не вярваше.

— Стига глупости, Астор — каза тя. — Разбира се, че Коуди сънува. Всички сънуват.

— Аз не — настоя Коуди. Сега не просто се опълчваше срещу двама ни, но и на практика биеше собствения си рекорд по разговорливост. И въпреки че нямах сърце, освен с циркулаторни цели, изпитах привързаност към него и исках да мина на негова страна.

— Радвам се за теб — казах. — Продължавай така. Сънищата се надценяват. Пречат да се наспиш като хората.

— Наистина, Декстър — каза Рита, — не мисля, че трябва да окуражаваме това.

— Разбира се, че трябва — казах и намигнах на Коуди. — Той показва огън, кураж и въображение.

— Не — каза той и вече съвсем се удивих на словоизлиянията му.

— Не, разбира се — казах му и сниших глас. — Но трябва да казваме такива неща на майка ти, за да не се притеснява.

— За бога — каза Рита. — Отказвам се от вас. Тичайте да си играете навън, деца.

— Искаме да си играем с Декстър — нацупи се Астор.

— Ще дойда след малко — казах аз.

— Гледай да дойдеш — каза тя сърдито. Изчезнаха по коридора към задната врата и докато излизаха, аз си поех дълбоко дъх, доволен, че злостните и неоправдани атаки срещу мен засега са спрели. Разбира се, трябваше да се сетя, че не е така.

— Ела тук — каза Рита и ме поведе за ръка към дивана. — Винс се обади преди малко — каза, докато се намествахме на възглавниците.

— Така ли? — казах и през мен премина внезапна тръпка на опасност при мисълта какво може да е казал на Рита. — Какво каза?

Тя поклати глава.

— Беше много потаен. Каза да му се обадим веднага след като го обсъдим. И когато попитах какво ще обсъждаме, не ми каза. Каза само, че ти ще ми кажеш.

Едва се спрях от немислимия за разговорите гаф да повторя: „Така ли?“. В своя защита трябва да призная, че мозъкът ми се въртеше не само от паническата мисъл, че трябва да избягам на някое сигурно местенце, но и от мисълта, че преди да избягам, трябва да намеря време да посетя Винс с малката си чанта с играчки. Но преди мислено да избера правилния нож, Рита продължи:

— Честно, Декстър, късметлия си, че имаш приятел като Винс. Той взема задълженията си на кум сериозно и има чудесен вкус.

— И чудесно скъп. — Може би все още се възстановявах от почти гафа, че едва не бях повторил „така ли“, но в мига, в който думите излязоха от устата ми, разбрах, че това е най-тъпото нещо, което бих могъл да кажа. И съвсем естествено Рита грейна като коледна елха.

— Наистина ли? — каза тя. — Е, сигурно. Все пак най-често нещата са свързани, нали. Обикновено наистина получаваш това, за което плащаш.

— Да, но въпросът е колко трябва да платиш.