Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Колко за какво? — каза Рита — и ето. Бях в безизходица.

— Ами — казах, — Винс има щурата идея, че трябвало да наемем някакъв уредник на обеди от Саут Бийч, много скъп тип, който прави много събития за известни личности.

Рита плесна с ръце. Изглеждаше сияйно щастлива.

— О, Мани Борк ли? — извика. — Винс познава Мани Борк?

Разбира се, всичко беше свършено на мига, но Безстрашният Декстър не се предава без бой, независимо колко е слаб.

— Споменах ли, че е много скъп? — казах с надежда.

— О, Декстър, не може да се притесняваш за пари в такъв момент — каза тя.

— Мога. Притеснявам се.

— Не и ако имаме шанса да наемем Мани Борк — каза тя и в гласа й имаше изненадващо твърда нотка, която не бях чувал преди, освен когато беше ядосана на Коуди и Астор.

— Да, Рита, но няма смисъл да харчим куп пари само за храната.

— Смисълът няма нищо общо — каза тя и признавам, че тук бях съгласен с нея. — Ако можем да наемем Мани Борк за храната на сватбата ни, трябва да сме луди да не го направим.

— Но… — казах и млъкнах, защото освен факта, че изглежда идиотско да плащаш цяло състояние за бисквити с цикория, изрисувани на ръка със сок от ревен и подредени във формата на Дженифър Лопес, не можех да измисля друго възражение. Това не беше ли достатъчно?

Явно не беше.

— Декстър — каза тя, — колко пъти се жени човек? — И за мое щастие все още бях достатъчно нащрек, за да потисна подтика да кажа: „Поне два пъти в твоя случай“, което навярно беше доста мъдро.

Бързо смених курса, като се гмурнах право в тактиката, заучена от преструването, че съм човешко същество вече толкова години.

— Рита — казах, — важната част от сватбата е когато слагам пръстена на пръста ти. Не ми пука какво ще ядем след това.

— Колко мило — каза тя. — Значи нямаш нищо против да наемем Мани Борк?

За пореден път губех спор, без дори да знам на коя страна съм. Усетих сухота в устата — без съмнение причинена от факта, че устата ми бе зяпнала, докато мозъкът ми се мъчеше да измисли нещо умно, за да върне нещата на сушата.

Но беше твърде късно.

— Ще звънна на Винс — каза тя и ме целуна по бузата. — О, толкова е вълнуващо! Благодаря ти, Декстър.

Е, все пак бракът нали е пълен с компромиси?

Съвсем естествено, Мани Борк живееше в Саут Бийч. Обитаваше последния етаж на една от новите многоетажни сгради, които изникват около Маями като гъби след проливен дъжд. Тази се издигаше на мястото на един пуст плаж, където някога Хари ни водеше с Дебс да търсим разни работи в пясъка в ранните съботни утрини. Намирахме стари спасителни пояси, загадъчни дървени отломки от някоя злощастна лодка, поплавъци от кошчета за омари, парчета рибарски мрежи и една вълнуваща сутрин едно крайно мъртво човешко тяло, което се носеше в прибоя. Това беше скъп спомен от детството ми и ми стана много неприятно, че някой е построил тази шибана лъскава кула на същото място.

На следващата сутрин в десет с Винс излязохме заедно от работа и отидохме с колата до ужасната нова сграда, която бе заела мястото на младежката ми радост. Качихме се с асансьора в мълчание; гледах как Винс нервничи и примигва. Защо беше нервен заради срещата с човек, който си вади хляба, като кълца черен дроб, не зная, но очевидно беше. По бузата му се търкулна капка пот и той преглътна конвулсивно, два пъти.

— Той прави обеди, Винс — казах му. — Не е опасен. Дори не може да ти вземе картата от библиотеката.

Винс ме погледна и отново преглътна.

— Има страшен характер — каза. — Понякога е много придирчив.

— Ами тогава — казах жизнерадостно — да намерим някой друг, по-разумен.

Той стисна зъби като човек, изправен пред разстрел, и поклати глава.

— Не — каза смело, — трябва да се справим с това. — И вратата на асансьора се отвори тъкмо на място. Той изправи рамене, кимна и каза: — Хайде.

Тръгнахме по коридора. Винс спря пред последната врата. Пое си дълбоко дъх, вдигна юмрук и след миг колебание потропа. След няколко секунди, през които не се случи нищо, ме погледна и примигна все още с ръка във въздуха.

— Може би… — каза.

Вратата се отвори.

— Здравей, Вик! — изчурулика съществото на вратата и Винс отвърна с изчервяване и изпелтечване.

— Аз само… здрасти. — После запристъпва от крак на крак и изломоти нещо, което звучеше като „Миии амии“ и направи крачка назад.

Представлението беше забележително и истински увлекателно и аз май не бях единственият, който му се наслаждаваше. Джуджето на вратата гледаше с усмивка, която подсказваше, че сигурно би му се понравило да е сред публиката на всякакво човешко страдание, и остави Винс да се гъне още няколко дълги секунди, преди най-сетне да каже: