Джеф Линдзи - Декстър в мрака

По някаква причина сега ми се струваше.

Скромна тълпа се бе събрала до сигналната лента, която бяха опънали полицаите. Достатъчно хора, та Гледащия да може да застане насред групата, без да изпъква.

Гледаше със студен глад, който не личеше по лицето му — нищо не личеше по лицето му: то беше просто маска, която носеше в момента, начин да скрие свилата се в него сила. Но хората около него сякаш я усещаха някак си, поглеждаха го нервно, все едно бяха чули наблизо рев на тигър.

Гледащия се наслаждаваше на неудобството им, наслаждаваше се на това как зяпат в глупав ужас това, което бе направил. Всичко беше част от радостта от тази сила и част от причината, поради която обичаше да гледа.

Но точно сега гледаше с определена цел, внимателно и преднамерено, и докато ги гледаше как щъкат наоколо като мравки, усещаше как силата вътре в него се надига и се извива. „Ходещо месо — помисли си. — По-малко от овце, а ние сме овчарят“.

Докато се радваше тайно на жалката им реакция на изложбата му, усети как друго присъствие погъделичка крайчеца на хищническите му сетива. Бавно обърна глава покрай жълтата лента…

Ето. Това беше той, онзи с ярката хавайска риза. Наистина работеше в полицията.

Гледащия протегна внимателно пипало към него и когато то го докосна, видя как другият замръзва насред крачка и затваря очи, все едно задава безмълвен въпрос — да. Вече всичко се връзваше. Другият бе усетил едва доловимото докосване на сетивата. Беше силен, това беше сигурно.

Но каква беше целта му?

Гледаше. Другият се изправи, огледа се, после сякаш се отърси от усещането и пресече полицейската лента.

„Ние сме по-силни — помисли си. — По-силни от всички. И те ще го разберат за свое огромнейшо страдание“.

Усещаше как гладът нараства — но трябваше да научи още и щеше да изчака удобния момент. Да чака и да гледа.

Засега.

Сцена на убийство без пръски кръв би трябвало да е истинска празнична разходка за мен, но някак си не можех да се вмъкна в безгрижното настроение и да й се насладя. Повъртях се малко наоколо, влизах и излизах от заграждението на жълтата лента, но нямаше много какво да правя. И Дебора май бе казала всичко, което имаше да ми казва, което ме оставяше някак сам и незает.

Всяко разумно същество би било извинено да се понацупи, но аз никога не съм твърдял, че съм разумен, и това ми оставяше съвсем малко опции. Навярно беше най-добре да продължа с живота си и да мисля за многото важни неща, които изискваха вниманието ми — децата, храната за сватбата, Париж, обяда… Предвид дългия ми списък с неща, за които да се тревожа, нищо чудно, че Странникът се показваше лекичко свенлив.

Пак погледнах двете препечени тела. Не правеха нищо зловещо. Бяха си все така мъртви. Но Мрачният странник все така мълчеше.

Върнах се при Дебора, която говореше с Анхел. И двамата ме погледнаха очаквателно, но аз нямах никакво готово остроумие, което беше крайно нетипично. За щастие на световната ми репутация на неизменно жизнерадостен стоицизъм, преди наистина да увеся нос, Дебора погледна някъде зад мен и изсумтя:

— Време беше, мама му стара.

Проследих погледа й към току-що спрялата патрулна кола и видях от нея да слиза мъж, облечен в бяло от глава до пети.

Официалният бабалао на Маями Сити бе пристигнал.

Прекрасният ни град съществува във вечна заслепяваща мараня от шуробаджанащина и корупция, така че ежегодно се хвърлят милиони долари по въображаеми консултации, превишени разходи по проекти, които не са започнати, защото са поверени на нечия тъща, и други специални въпроси от високо гражданско значение като нови луксозни автомобили за политическите поддръжници. Така че не би трябвало да е изненада, че градът плаща заплата и осигуровки на жрец на сантерия.

Изненадата е, че той си изкарва парите.

Всяка сутрин по изгрев-слънце бабалаото идва в съда, където обикновено намира едно-две дребни животински жертвоприношения, оставени от хора с предстоящи важни съдебни дела. Никой нормален гражданин на Маями не би докоснал тези неща, но разбира се, би било много неприлично да оставиш мъртви животни да се търкалят из големия храм на правосъдието. Така че бабалаото маха жертвоприношенията, раковините, перата, мънистата, муските и снимките по такъв начин, че да не обиди оришите, водещите духове в сантерия.

Освен това от време на време го викат да прави заклинания по други важни обществени дела като благославяне на нов надлез, построен от нискобюджетен контрактор, или да направи проклятие за Ню Йорк Джетс. Този път явно беше повикан от сестра ми Дебора.