Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Много ласкателно, но напълно невярно. Единственото проникновение, което имах по случая, беше, че нещо в него беше изплашило Мрачния странник и че не искам това да се повтаря. Реших да стоя настрана от случая и след като в него нямаше почти никаква работа с кръв, това би следвало да е лесно в някоя логична и добре подредена вселена.

Но уви, ние не живеем на такова място. Вселената ни се управлява от случаен каприз, населена е от хора, които се присмиват на логиката. В момента техен водач беше сестра ми. Късно на следващата сутрин тя ме сгащи в малкия ми офис и ме завлече на обяд с гаджето си Кайл Чътски. Нямах възражение срещу Чътски, като се изключи вечното му държане, че знае истина от последна инстанция. Освен това той беше също толкова приятен и дружелюбен, колкото всеки хладнокръвен убиец, и би било лицемерие от моя страна да имам възражение срещу него на тази основа. Но тъй като Кайл, изглежда, правеше сестра ми щастлива, не възразявах срещу него и на никаква друга основа.

Така че отидохме на обяд, понеже на първо място тя ми беше сестра, а на второ, мощната машина на тялото ми се нуждае от почти постоянен приток на гориво.

Горивото, за което най-често копнее, е сандвич medianoche, обикновено с гарнитура от пържени platanos и млечен шейк от mamey. Не знам защо тази проста обилна храна свири толкова трансцендентен акорд по струните на съществото ми, но няма друга като нея. Добре приготвена, тя ме довежда толкова близо до екстаза, колкото е възможно. И никой не я приготвя толкова добре, колкото в Кафе Релампаго, ресторантче с витрина недалеч от полицейското управление, където семейство Морган хапваха от незапомнени времена. Беше толкова вкусно, че дори вечно киселата Дебора не можеше да го развали.

— По дяволите! — каза тя с пълна със сандвич уста. Определено не беше нов израз от нейна страна, но тя го каза така ожесточено, че ме опръска с трохи. Отпих от отличното си batido de mamey и зачаках да разшири разсъждението си, но вместо това тя просто повтори:

— По дяволите!

— Отново прикриваш чувствата си — казах аз. — Но понеже съм ти брат, виждам, че нещо те тормози.

Чътски изпръхтя; тъкмо режеше кубинския си стек.

— А стига бе! — Канеше се да добави нещо, но вилицата, стисната в протезата на лявата му ръка, се плъзна встрани. — По дяволите! — каза той и осъзнах, че двамата имат много повече общи неща, отколкото си мислех. Дебора се наведе към него и му помогна да изправи вилицата. — Благодаря — каза той и налапа голяма хапка от добре начуканото месо.

— Видя ли? — казах ведро. — Трябва ти само нещо, което да те отвлече от мислите за собствените ти проблеми.

Седяхме на маса, на която сигурно бяхме яли сто пъти. Но Дебора рядко се вълнуваше от сантименталности. Прасна очукания плот на масата толкова силно, че захарницата подскочи.

— Искам да разбера кой е говорил с тоя задник Рик Сангре! — Сангре беше местният телевизионен репортер, който смяташе, че колкото по-кървава е една история, толкова по-жизненоважно е хората да имат свободни медии, които да ги снабдяват с колкото се може повече отвратителни подробности. От тона на Дебора се подразбираше, че тя явно е убедена, че Рик е новият ми най-добър приятел.

— Е, не съм аз — казах. — И не смятам, че е бил Доукс.

— Ох! — каза Чътски.

— И — каза тя — искам да намеря тия шибани глави!

— И те не са у мен — казах. — Пита ли в бюро загубени вещи?

— Знаеш нещо, Декстър — каза тя. — Хайде де, защо го криеш от мен?

Чътски вдигна очи и преглътна.

— Защо той ще знае нещо, което ти не знаеш? — попита. — Много кървави пръски ли имаше?

— Никакви — казах. — Труповете бяха препечени, спретнати и сухи.

Чътски кимна и успя да загребе малко ориз и боб с вилицата.

— Ти си ненормално копеле.

— По-лош е — каза Дебора. — Той крие нещо.

— О — каза Чътски с пълна уста. — Пак ли любителското съставяне на профили? — Това беше дребна измислица — бяхме му казали, че хобито ми всъщност е аналитично, а не практическо.

— Да — каза Дебора. — И не иска да ми каже какво е разбрал.

— Може да ти е трудно да повярваш, сестричке, но нищо не знам за това. Просто… — Свих рамене, но тя вече се бе хванала за думата.

— Какво! Хайде де, моля ти се!

Отново се поколебах. Нямаше как да й кажа, че Мрачният странник беше реагирал на тези убийства по съвсем нов и напълно неподозиран начин.

— Просто имам някакво предчувствие — казах. — Нещо не е съвсем наред с този случай.

Тя изсумтя.

— Два изгорени обезглавени трупа и той казва, че нещо не било съвсем наред. Ти нали уж беше умен?