Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Анхел беше там и внимателно и търпеливо оглеждаше първата пещ за следи от каквото и да било. Дебора отиде до него и клекна, оставяйки ме насаме с последните три хапки от сандвича й. Отхапах първата. Край жълтата лента започваше да се събира тълпа. Може би се надяваха да видят нещо прекалено ужасно, за да го гледа човек — не ми е ясно защо се събират така, но винаги го правят.

Дебора клечеше до Анхел, който беше заврял глава в първата пещ. Май щяхме доста да повисим тук.

Тъкмо бях налапал последната хапка от сандвича, когато усетих, че някой ме наблюдава. Разбира се, че ме гледаха , всички от работната страна на жълтата лента ги гледат. Но освен това някой ме наблюдаваше — Мрачният странник се оплака, че съм набелязан от нещо с нездрав интерес към моята специална прелестна особа, и това чувство не ми се понрави. Когато преглътнах сандвича и се обърнах да погледна, шепотът вътре в мен изсъска нещо, което прозвуча като объркване… и млъкна.

И аз отново почувствах вълната изпълнено с паника гадене и яркожълтото острие на слепотата и се олюлях за миг, всичките ми сетива крещяха, че съм в опасност, но способността ми да направя нещо по въпроса бе напълно изчезнала. Това продължи само секунда. Проправих си със сила път обратно на повърхността и се вгледах по-внимателно наоколо — нищо не се беше променило. Няколко души стояха и зяпаха, слънцето грееше ярко, лекият ветрец рошеше дърветата. Поредният идеален ден в Маями. Но някъде в рая змията бе надигнала глава. Затворих очи и се ослушах с надеждата да получа намек за естеството на заплахата, но не чух нищо, освен ехото от ноктести лапи, които драсват надалеч.

Отворих очи и пак се огледах. Тълпа от петнайсетина души, които се преструваха, че не са заинтригувани от възможността да видят кървища, но никой сред тях не изпъкваше. Никой не дебнеше и не ме зяпаше злобно, и не се опитваше да скрие базука под ризата си. Нормално бих очаквал моят Странник да види мрачна сянка около очевидния хищник, но сега нямах такава помощ. Доколкото виждах, в тълпата не се възправяше нищо злокобно. Тогава какво беше задействало противопожарната аларма на Странника? Знаех толкова малко за него — просто си беше в мен, присъствие, изпълнено със злобен смях и остри забележки. Никога досега не беше показвал объркване, докато не видя двата трупа до езерото. А сега повтаряше смътната си несигурност само на половин миля от първото място.

Нещо във водата ли беше? Или имаше някаква връзка между изгорените тела и пещите тук?

Отидох при Дебора и Анхел. Май не бяха открили нищо особено обезпокоително и откъм пещите към мястото, където се спотайваше Мрачният странник, не долитаха никакви тръпки на паника.

Щом това второ отстъпление не беше предизвикано от нещо пред мен, какво го беше предизвикало? Ами ако беше някаква странна вътрешна ерозия? Може би новият ми статут в предстоящия живот на съпруг и втори баща поразяваше Странника? Да не би да ставах прекалено добър за подходящ гостоприемник? Тази съдба щеше да е по-лоша и от смъртта.

Осъзнах, че стоя до жълтата полицейска лента и пред мен се сурва голяма фигура.

— Ъъъ? — каза фигурата. Беше едър мускулест млад екземпляр с въздълга провиснала коса и вид на човек, който вярва в дишането през устата.

— С какво мога да ви помогна, гражданино? — попитах.

— Вие, ъъъ, такова, ченге ли сте?

— Нещо такова — казах.

Той кимна и се замисли за миг, огледа се наоколо и погледна и зад себе си, все едно търсеше нещо за хапване. На врата му имаше една от популярните напоследък грозни татуировки, някакъв източен йероглиф. Вероятно значеше „тъпак“. Почеса се по татуировката, сякаш беше чул, че мисля за нея, после се обърна към мен и изтърси:

— Чудех се за Джесика.

— Разбира се — казах. — Кой не би се чудил.

— Знаят ли дали е тя? — каза той. — Аз съм й нещо като гадже.

Младият господин успя да привлече професионалното ми внимание.

— Джесика изчезнала ли е? — попитах.

Той кимна.

— Ами… ние тренираме заедно. Всяка сутрин, нали се сещате. По пистата, после малко коремни преси. Ама вчера не дойде. И тази сутрин също. Та почнах да си мисля… ъъъ… — Той се намръщи, явно от усилието да мисли, и думите му заглъхнаха.

— Как се казвате?

— Кърт. Кърт Уагнър. А вие?

— Декстър. Почакай тук, Кърт. — Забързах към Дебора, преди усилието да се опита да мисли отново да се окаже прекалено много за момчето.

— Дебора — казах, — май имаме малък напредък.