Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Отхапах от сандвича, докато Дебора пилееше безценното си време за мръщене.

— Идентифицирахте ли телата?

— Стига бе, Декстър. Няма глави, така че нямаме зъболекарски картони. Телата са изгорени, така че няма отпечатъци. Мамка му, дори не знаем какви са им били косите. Какво искаш от мене?

— Може би мога да помогна — каза Чътски. Боцна си парче пържен maduras и го лапна. — Имам няколко източника, на които да звънна.

— Не ми трябва помощта ти — каза тя и той вдигна рамене и каза:

— Приемаш обаче помощта на Декстър.

— Това е друго.

— Как така е друго? — попита той и въпросът ми се стори уместен.

— Защото той ми помага — каза тя. — А ти искаш да разрешиш случай вместо мен.

Впериха погледи един в друг и известно време не казаха нищо. Бях ги виждал да го правят и преди и това зловещо ми напомняше за невербалните разговори между Коуди и Астор. Хубаво беше, че ги виждам така сплотени като двойка, макар че това ми напомняше, че си имам своя сватба, за която да се тревожа, допълнена с явно ненормален уредник на храната от висока класа. За щастие точно преди да заскърцам със зъби, Дебс наруши зловещото мълчание:

— Не искам да съм от жените, които имат нужда от помощ.

— Но аз мога да ти набавя информация, каквато не можеш да получиш — каза той и сложи здравата си ръка на рамото й.

— Каква например? — попитах го. Ще си призная, че известно време любопитствах какъв е Чътски или какъв е бил преди неочакваните ампутации. Знаех, че е работил за някаква правителствена агенция, която наричаше ДПА, но все още не знаех какво означава това съкращение.

Той услужливо се обърна към мен.

— Имам приятели и източници на много места. Нещо подобно може да е оставило диря и другаде, а аз мога да поразпитам и да разбера.

— Да се обадиш на приятелчетата си в ДПА ли?

Той се усмихна.

— Нещо такова.

— За бога, Декстър — каза Дебора. — ДПА значи Друга правителствена агенция. Няма такава агенция, това е професионална шега.

— Радвам се, че вече минавам за професионалист — казах. — И ти все още имаш достъп до файловете им?

Той вдигна рамене.

— Технически съм в отпуск по болест.

— Отпуск от какво? — попитах.

Той ме дари с механична усмивка.

— Не ти трябва да знаеш. Въпросът е, че още не са решили дали ставам за нещо. — Погледна вилицата, стисната в металните му пръсти, и завъртя ръка, за да види как се мести. — Мамка му!

И понеже усетих, че настъпва поредният неловък момент, направих каквото можах, за да върна нещата на дружеска основа.

— Не намерихте ли нещо в пещта? — попитах. — Някакви бижута или нещо подобно?

— Какви ги плещиш? — попита Дебора.

— Пещта — казах. — Където са изгорили телата.

— Ти слушаш ли ме изобщо? Не знаем къде са били изгорени телата.

— О — казах. — Мислех си, че са го направили в студентското градче в студиото по керамика.

По внезапно застиналото й изражение разбрах, че или има тежък пристъп на лошо храносмилане, или не знае за студиото по керамика.

— Само на половин миля е от езерото, където намериха телата — казах. — Нали се сещаш, пещта? Където пекат грънците?

Дебора ме гледа втренчено още миг, след което скочи от масата. Реших, че това е чудесно изобретателен и драматичен начин да приключиш разговора, и известно време можех само да мигам след нея.

— Май не знаеше за тая пещ — каза Чътски.

— Май да — казах. — Ще отидем ли с нея?

Той вдигна рамене и набучи последната хапка пържола.

— Ще хапна малко плодова пита и после cafecita. После ще хвана такси, след като не ми е позволено да помагам. — Гребна си ориз и боб и ми кимна. — Ти върви, освен ако не искаш да се връщаш пеша на работа.

Всъщност нямах желание да се връщам пеша на работа. От друга страна, все още имах половин млечен шейк и не исках да го оставям. Станах и тръгнах след сестра си, но смекчих удара, като по пътя към вратата грабнах недоядения й сандвич.

След малко влязохме с колата през предния вход на университетското градче. Половината път Дебора прекара в разговори по телефона и уреждане полицаи да ни чакат при пещите, а другата половина скърца със зъби и мърмори.

Завихме наляво след входа и продължихме по криволичещата алея към грънчарския регион. Първата година бях ходил на курс по керамика там в усилието си да разширя хоризонтите си и бях открил, че съм добър в изработването на съвсем обикновени съдове, но не съм ужасно способен в създаването на оригинални произведения на изкуството, поне не керамични. В моите области се лаская да мисля, че съм изобретателен, както наскоро бях демонстрирал със Зандър.