Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Не са проклетите ти печки за грънци — изръмжа тя. — Прекалено са малки за труп.

— Разбрах — казах. — Но ей онзи младеж си е изгубил приятелката.

Тя вирна глава и се изправи почти като ловджийска хрътка. Втренчи се в „нещо като гаджето на Джесика“, а той отвърна на погледа й и запристъпва от крак на крак.

— Време беше, мама му стара — каза тя и тръгна към него.

Погледнах Анхел. Той сви рамене и стана. За миг сякаш се канеше да каже нещо. Но после поклати глава, изтупа ръце, тръгна след Дебора, за да чуе какво ще каже Кърт, и ме остави сам-самин с мрачните ми мисли.

Само наблюдаваше — понякога беше достатъчно. Разбира се, съществуваше сигурното знание, че наблюдението неизбежно ще доведе до извиращата топлина и славния поток кръв, до завладяващия пулс на емоциите, туптящи от жертвите, до надигащата се музика на подредената лудост, докато жертвоприношението полита към прекрасната смърт… Всичко това щеше да дойде. Засега на Гледащия му беше достатъчно да наблюдава и да се потапя във възхитителното чувство на анонимна върховна сила. Усещаше безпокойството на другия. Безпокойството щеше да нарасне, да се издигне с музиката в страх, после в паника и накрая в пълен ужас. Всичко това щеше да стане с времето си.

Гледащия видя как другият разглежда тълпата, как търси поне нещо за източника на разцъфващото чувство на опасност, което гъделичкаше сетивата му. Естествено, нямаше да намери нищо. Не още. Не и докато той не определеше, че моментът е дошъл. Не и докато не беше вкарал другия в тъпа безумна паника. Чак тогава щеше да спре да наблюдава и да пристъпи към последните действия.

А дотогава — време беше другият да чуе музиката на страха.

Казваше се Джесика Ортега. Студентка първа година, настанена в една от близките жилищни сгради. Взехме номера на стаята от Кърт и Дебора остави Анхел да чака при пещите друга кола на управлението.

Не ми беше ясно защо ги наричат жилищни сгради, а не общежития. Може би защото в наши дни много приличат на хотели. Нямаше обрасли с бръшлян стени, скриващи пусти коридори, фоайето беше пълно със стъкло и саксии с растения, а коридорите бяха застлани с мокет, бяха чисти и изглеждаха нови.

Спряхме пред вратата на стаята на Джесика. На нивото на очите имаше малка спретната картичка с надпис „Ариел Голдман и Джесика Ортега“. Отдолу с по-малки букви пишеше „Вход срещу успокоителни“. Някой беше подчертал думата вход и беше надраскал отдолу „Да бе“.

Дебора вдигна вежда.

— Купонджийки?

— И такива трябват — казах.

Тя изсумтя и почука. Никой не отговори и Дебс изчака цели три секунди, преди да почука отново, много по-силно.

Чух зад мен да се отваря врата, обърнах се и видях тънко като сламка момиче с къса руса коса и очила.

— Няма ги — каза то с явно неодобрение. — От няколко дни. За първи път е тихо от цял семестър.

— Знаете ли къде са? — попита Дебора.

Момичето извъртя очи и каза:

— Сигурно някъде има купон с много бира.

— Кога ги видяхте за последен път? — попита Дебора.

Момичето сви рамене.

— Тия двете не ги виждаш, чуваш ги. Силна музика и смях по цели нощи, ясно? Адски дразнещо за човек, който все пак учи и ходи на лекции. — Поклати глава и меката й коса се развя покрай лицето й. — Все пак.

— Та кога за последно сте ги чували? — попитах аз.

Тя ме погледна.

— Вие да не сте ченгета? Какво са направили този път?

— Какво са направили миналия път? — попита Дебс.

Момичето въздъхна.

— Глоби за паркиране. Много. Веднъж шофиране в нетрезво състояние. Ей, не искам да ги портя.

— Бихте ли казали, че за тях е необичайно да изчезват така? — попитах.

— Необичайно е да се появяват на лекции. Не знам как си взимат изпитите. Е — тя се ухили, — мога да отгатна как си ги взимат, но… — Сви рамене. Не сподели догадката си с нас, ако не се броеше усмивчицата.

— Какви лекции посещавате заедно? — попита Дебора.

Момичето пак вдигна рамене и поклати глава.

— Ще трябва да проверите в учебния отдел.

Учебният отдел не беше ужасно далеч, особено с крачката, която наложи Дебора. Успявах да не изоставам и все пак да ми достига дъх да й задам един-два остри въпроса:

— Защо е важно на какви часове ходят заедно?

Дебора махна нетърпеливо.

— Ако това момиче е право, Джесика и съквартирантката й…

— Ариел Голдман — казах.

— Да. Та ако разменят секс срещу добри оценки, искам да поговоря с преподавателите им.

На пръв поглед в това имаше смисъл. Сексът е един от най-честите мотиви за убийство, което някак не се връзва с факта, че често се говори, че бил свързан с любовта. Но имаше нещичко, което не се връзваше.