Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— А после? — подкани го Дебора.

— И ми помаха — каза той, вдигна ръка и помаха като за довиждане. — А после изтича навън. — Най-сетне вдигна глава. — Тази година ще се реши дали ще ме назначат за постоянно. Ако тръгне слух за нещо подобно, с кариерата ми е свършено.

— Разбирам — каза Дебора много разбиращо. — Значи си я убил, за да спасиш кариерата си?

— Какво? Не! — запелтечи той. — Не съм я убил!

— Тогава кой я е убил, Джери? — попита Дебора.

— Не знам! — каза той почти ядосано, сякаш го бяхме обвинили, че е изял последната бисквитка. Дебора просто го гледаше втренчено. Той отвърна на погледа й, после бързо запремества очи от нея към мен и обратно. — Не съм аз!

— Иска ми се да ти вярвам, Джери — каза Дебора, — но не аз решавам.

— Какво искате да кажете?

— Ще трябва да те помоля да дойдеш с мен — отвърна тя.

— Арестувате ли ме?

— Ще те заведа в управлението да отговориш на няколко въпроса, само това — каза тя успокояващо.

— Божичко! — каза той. — Арестувате ме! Това… Не. Не!

— Да го направим по лесния начин, професоре — каза Дебора. — Няма нужда от белезници, нали?

Той я изгледа, после неочаквано скочи и хукна към вратата. Но за негово и на изкусния му план за бягство нещастие трябваше да мине покрай мен, а Декстър заслужено се слави надлъж и нашир със светкавичните си рефлекси. Подложих му крак и той се стовари по лице и си натресе главата във вратата.

Усмихнах се на Дебора.

— Май все пак има нужда от белезници.

Всъщност не съм параноик. Не смятам, че съм заобиколен от тайнствени неприятели, които искат да ме хванат, измъчват и убият. Разбира се, много добре знам, че ако оставя маскировката ми да се свлече и се разкрия такъв, какъвто съм, цялото общество ще обедини сили и ще настоява за бавната ми и мъчителна смърт, но това не е параноя — това е спокоен ясен поглед към единодушната реалност и аз не се плаша от нея. Просто се опитвам да внимавам, за да не се случи.

Но много голяма част от вниманието ми винаги е била вслушването в тънкия шепот на Мрачния странник, а той все още беше странно срамежлив да сподели мислите си. Така че бях изправен пред нова и тревожна вътрешна тишина и това много ме изнервяше и пораждаше вълнички безпокойство. Всичко беше започнало с чувството, че ме наблюдават, дори че ме следят, при пещите. А после, докато се връщахме с колата в главното управление, не можех да се отърся от мисълта, че една кола като че ли ни преследва. Така ли беше? Имаше ли злокобни намерения? И ако имаше, към мен или към Дебора, или се бях уплашил от някой случаен шофьор от Маями?

Гледах колата в страничното огледало, бяла Тойота „Авалон“. Караше след нас чак докато Дебора не свърна в паркинга, и продължи, без да намали и без шофьорът да ни зяпа открито, но не можех да се отърва от смешната идея, че наистина ни преследва. И все пак нямаше как да съм сигурен, ако не ми кажеше Странникът, а той не ми казваше — само издаде някакво съскащо покашляне и ми се стори повече от глупаво да казвам на Дебора за това.

А вечерта, когато излязох и тръгнах към собствената си кола, за да се прибера у дома, отново изпитах същото усещане, че някой или нещо ме гледа — но това беше усещане . Не предупреждение, не вътрешен шепот от сенките, не тревожен плясък на невидими черни криле — усещане . Обаче ме изнервяше. Когато Странникът говори, аз слушам. Действам. Но сега нямаше думи, а само неспокойно въртене и нямах представа как да го разбирам. Така че при отсъствието на по-ясна идея, когато подкарах на юг към къщи, държах под око огледалото за задно виждане.

Това ли е да си човек? Да вървиш през живота с постоянното чувство, че си месо на кука, да се препъваш по пътечката, докато по петите ти душат тигри? Ако е така, това много обясняваше човешкото поведение. Бидейки хищник, аз добре познавах могъщото чувство да се разхождам под прикритие сред стадата потенциална плячка, да знам, че във всеки момент мога да отделя някой от стадото. Но без Странникът да говори с мен, аз не просто се смесвах, а всъщност ставах част от стадото, ставах уязвим. Ставах плячка и това не ми се нравеше. Правеше ме още по-бдителен.

И когато отбих от автострадата, бдителността ми забеляза бяла тойота „Авалон“, която ме следваше.

Разбира се, на света има много тойоти „Авалон“. Все пак японците изгубиха войната и това им дава право да доминират пазара на коли. И естествено много от тези авалони съвсем логично биха могли да се прибират вкъщи по същия оживен маршрут като мен. Логично погледнато, посоки колкото щеш и беше съвсем възможно бял авалон да върви във всяка една от тях. И не беше логично да приема, че някой би искал да ме преследва. Какво толкова съм направил? Искам да кажа, което някой би могъл да докаже?