Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Бял авалон, естествено.

Ако на света има нещо като справедливост, то това със сигурност беше един от моментите, които тя беше уредила специално за мен. Защото много пъти се бях наслаждавал на гледката на човек, застанал със зяпнала уста, напълно изваден от строя от изненада и страх, а сега Декстър беше в същата глупава поза. Замръзнал на място, неспособен да се помръдна дори за да си избърша лигата, гледах как колата бавно минава покрай мен и единствената мисъл, която минаваше през главата ми, беше, че сигурно изглеждам адски тъпо.

Разбира се, щях да изглеждам още по-тъпо, ако човекът в бялата кола, който и да беше, не просто беше минал бавно, но за щастие на многобройните хора, които ме познават и обичат — поне двама, като броя себе си, — колата ме подмина, без да спре. Стори ми се, че мярнах лице, което ме гледа от шофьорското място. После ускори, като леко свърна към средата на платното, така че светлината за миг се отрази в сребърната бича глава на емблемата на „Тойота“, и колата изчезна.

А аз не можех да измисля какво друго да направя, освен да си затворя устата, да се почеша по тила и да вляза в къщата.

Чу се тих, но много дълбок и мощен барабанен бой и бликна радост, родена от облекчението и предвкусването на това, което щеше да се случи. Зазвучаха рогове и вече наближаваше, щеше да дойде само след секунди и после всичко щеше да започне и най-накрая да се случи отново и докато радостта се извисяваше в мелодия, която се издигна и сякаш зазвуча отвсякъде, почувствах как краката ми ме водят натам, където гласовете обещаваха блаженство, изпълваха всичко с онази радост, която беше на пътя, с онова завладяващо задоволство, което щеше да ни издигне в екстаз…

Събудих се с разтуптяно сърце и чувство на облекчение, което със сигурност не беше оправдано и което изобщо не разбирах. Защото това не беше просто облекчението на глътка вода, когато си жаден, или на почивката, когато си уморен, макар че беше и тези неща.

Но — вече съвсем озадачаващо и дълбоко тревожно — това не беше и облекчението, което идва след някоя от срещите ми за игра с лошите: облекчението, което казва, че си удовлетворил дълбоките копнежи на най-вътрешното си аз и вече може да се отпуснеш и известно време да си доволен.

И не можеше да е. Невъзможно беше да съм изпитвал това най-лично и интимно чувство, докато съм спал.

Погледнах часовника до леглото: пет минути след полунощ, не беше време Декстър да е буден, не и в нощ, в която бе планирал само да спи.

От другата страна на леглото Рита похъркваше тихо и потрепваше лекичко като куче, което сънува, че гони заек.

А от моята страна на леглото — един ужасно объркан Декстър. Нещо беше дошло в лишената ми от сънища нощ и беше развълнувало спокойното море на бездушния ми сън. Не знаех какво е това нещо, но по някаква неясна причина то ме беше направило много щастлив и това изобщо не ми харесваше. Огряното ми от лунна светлина хоби ме правеше щастлив по моя собствен лишен от емоции начин, и това бе всичко. Нищо друго никога не се допускаше в това кътче на тъмното мазе на Декстър. Така исках да бъде. Вътре си имах собствено добре охранявано местенце, мое си и залостено, където изпитвах своята си особена радост — само и единствено през онези нощи. Нищо друго нямаше смисъл за мен.

Какво бе нахлуло, какво бе разбило вратата и бе наводнило мазето с това неканено и нежелано чувство? Какво въобще би могло да се промъкне вътре с такава съкрушителна лекота?

Лежах, решен да заспя отново и да си докажа, че все още аз командвам нещата, че не е станало нищо и че определено няма да стане отново. Това беше Страната на Декстър и аз бях кралят. Нищо друго не можеше да влиза тук. Затворих очи и се обърнах за потвърждение към авторитетния глас в мен, към безспорния господар на сенчестите кътчета на всичко, което съм аз, Мрачния странник, и зачаках той да се съгласи, да изсъска успокоително, да сложи на мястото им дразнещата музика и нейния гейзер от чувства, вън от тъмнината, вън. И зачаках да каже нещо, каквото и да е, но той не го направи.

Сръгах го с много остра и раздразнена мисъл, помислих си: „Събуди се! Покажи си зъбите!“

И той не каза нищо.

Разбързах се във всички ъгълчета на себе си, виках с нарастваща тревога, виках Странника, но мястото му беше празно, изметено, стая под наем. Беше изчезнал, все едно никога не го е имало.

На мястото, където беше преди, все още чувах ехото на музиката да отеква от твърдите стени на необзаведения апартамент и да се губи във внезапна, много болезнена празнина.