Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Дебора ме погледна с усмивка и поклати глава.

— Нищо не бил направил — каза весело.

— Възможно е — казах аз. — Сигурно някой друг е оставил окървавени дрехи в апартамента му, докато той е гледал телевизия.

— Това ли е станало, Джери? — попита тя. — Някой друг ли е оставил окървавените дрехи у вас?

Ако беше възможно, той стана още по-зеленикав.

— Какви окървавени… За какво говорите?

Тя му се усмихна.

— Джери, намерихме твой панталон с кръв по него. Кръвта е като на жертвите. Намерихме обувка и чорап — същата работа. И намерихме кървав отпечатък в колата ти. Твой отпечатък, с тяхната кръв. — Дебора се облегна назад и сплете ръце. — Това разбужда ли паметта ти, Джери?

Халпърн беше започнал да клати глава, докато Дебора говореше, и продължаваше да я клати, все едно по някакъв странен несъзнателен рефлекс.

— Не — каза той. — Не. Това дори не е… Не.

— Не ли, Джери? — каза Дебора. — Какво значи не?

Той продължаваше да клати глава. Капка пот пльокна на масата; чувах го как се мъчи да диша.

— Моля ви — каза, — това е лудост. Нищо не съм направил. Защо… Това е чиста проба Кафка, не съм направил нищо.

Дебора се обърна към мен и вдигна вежда.

— Кафка?

— Мисли се за хлебарка — казах.

— Аз съм просто тъпо ченге, Джери — каза тя. — Не знам за Кафка. Но знам кога виждам солидни доказателства. И знаеш ли какво, Джери? Виждам ги из целия ти апартамент.

— Но аз не съм направил нищо!

— Окей — каза Дебора и сви рамене. — Помогни ми тогава. Как всичко това се е озовало у вас?

— Уилкинс е — каза той някак изненадано, все едно го чува от някой друг.

— Уилкинс ли? — попита Дебора и ме погледна.

— Професорът от съседния кабинет? — попитах.

— Да, точно така — каза Халпърн, изведнъж набра пара и се наведе напред. — Уилкинс е — трябва да е бил той.

— Уилкинс — повтори Дебора. — Облякъл е твои дрехи, убил е момичетата и после е върнал дрехите в апартамента ти.

— Да, точно така.

— Защо ще го прави?

— И двамата кандидатстваме за щатно място — каза той. — Само един ще го получи.

Дебора го погледна, все едно й беше предложил да потанцува гола.

— Щатно място — каза накрая. В гласа й звучеше почуда.

— Точно така — каза отбранително той. — Това е най-важният момент във всяка академична кариера.

— Достатъчно важен да убиеш? — попитах.

Той просто гледаше втренчено някаква точка на масата. После каза:

— Уилкинс е.

Дебора го гледа цяла минута с изражението на любяща леля, която гледа любимия си племенник. Той вдигна очи към нея, примига, сведе поглед към масата, после погледна мен, после отново масата. Когато тишината се проточи, отново вдигна очи към Дебора.

— Добре, Джери — каза тя. — Ако това е най-доброто, на което си способен, май е време да се обадиш на адвоката си.

Той се опули, но явно беше неспособен да измисли какво да каже, така че Дебора стана и тръгна към вратата. Аз тръгнах след нея.

— Спипахме го — каза тя в коридора. — Това копеле е изпечено . Гейм, сет, точка.

И беше толкова истински слънчева, че не можах да се сдържа да не кажа:

— Ако е той.

Тя ми се усмихна сияйно.

— Разбира се, че е той, Декстър. За бога, не се коркай. Свърши страхотна работа и поне този път хванахме точния човек от раз.

— Да де — казах.

Тя килна глава на една страна и ме погледна изпитателно, все още ухилена абсолютно самодоволно.

— Какво ти става, Декс? Да не те е хванало шубето заради сватбата?

— Нищо не ми става — казах. — Животът на земята никога не е бил толкова пълно хармоничен и удовлетворителен. Аз просто… — И тук се поколебах, защото наистина не знаех какво „аз просто“. Просто изпитвах непоклатимото и ирационално чувство, че нещо не е наред.

— Знам, Декс — каза тя мило, с което само влоши нещата. — Изглежда прекалено лесно, нали? Но помисли за простотиите, през които минаваме ежедневно с всички останали случаи. Редно си е от време на време да имаме по някой лесен, нали?

— Не знам — казах. — Просто чувствам , че нещо куца.

— С неоспоримите доказателства, които имаме за тоя тип, на никой няма да му пука какво чувстваш , Декс — изсумтя тя. — Защо не живнеш и не се насладиш на добрата работа?

Сигурен бях, че това е отличен съвет, но не можех да го приема. Макар познатия шепот, който да ми подава репликите, да го нямаше, трябваше да кажа нещо.

— Не се държи сякаш лъже — казах доста вяло.

Дебора сви рамене.

— Той е куку. Не е мой проблем. Той е бил.