Джеф Линдзи - Декстър в мрака

С огромна изненада научих, че за човешките същества сънят не е автоматичен, дори не и за получовешките като това, в което се превръщах. Старият Декстър Мрачния ловец заспиваше с огромна лекота — просто си лягаше, затваряше очи и си казваше: „Раз-два-три, старт“. И готово.

Но новият модел Декстър нямаше тоя късмет.

Мятах се, въртях се, заповядвах на окаяното си аз незабавно да заспи без повече пипкане, но всичко беше напразно. Лежах с оцъклени очи и се питах защо.

И докато нощта напредваше, същото правеше и ужасната безрадостна интроспекция. Нима се бях заблуждавал цял живот? Ами ако не бяхме зашеметяващият кълцащ Декстър и неговият лукав другар Странникът? Ами ако всъщност бях само един Мрачен шофьор, когото са пуснали да живее в едно стайче в господарската къща в замяна на това, че вози господаря на определени обиколки? И ако услугите ми вече не бяха нужни, какво можех да бъда сега, когато шефът се беше изнесъл? Кой бях аз, ако вече не бях себе си?

Мисълта не беше весела и не ме развесели. Нито ми помогна да заспя. След като се бях мятал и въртял до изтощение, без да се изтощя, се съсредоточих върху търкалянето и обръщането с абсолютно същия резултат. Но накрая, към три и половина, явно уцелих точната комбинация безсмислени движения и най-сетне потънах в неспокоен сън.

Събуди ме миризма и съскане от пържене на бекон. Погледнах часовника — 8:32. Никога не бях спал до толкова късно. Но, разбира се, беше събота. Рита ме бе оставила в неспокойната ми дрямка. И сега щеше да възнагради завръщането ми в страната на будните с обилна закуска. Ура!

Закуската наистина успя да пооправи киселото ми настроение. Трудно е да поддържаш истински добро чувство на крайна депресия и пълна лична безполезност, когато си си натъпкал тумбака, така че спрях да се опитвам на средата на един отличен омлет.

Естествено, Коуди и Астор бяха будни от часове — събота сутрин беше тяхното неограничено време за телевизия и те обикновено го използваха, за да изгледат безброй идиотски анимационни филми. Дори не ме забелязаха, когато се изтътрих покрай тях до кухнята, и останаха залепени за образа на някакъв говорещ домакински уред, докато аз не довърших закуската си, не изпих една последна чаша кафе и не реших да дам на живота си още един ден да се оправи.

— По-добре ли си? — попита Рита, когато допих кафето.

— Омлетът беше много хубав — казах. — Благодаря.

Тя се усмихна и ме цунка по бузата, преди да метне чиниите в мивката и да почне да ги мие.

— Нали помниш, че обеща да заведеш Коуди и Астор някъде тази сутрин? — надвика шуртящата вода.

— Така ли?

— Декстър, знаеш, че тази сутрин ще имам проба за сватбената рокля. Казах ти преди няколко седмици и ти каза, че няма проблем да се грижиш за децата, докато аз съм у Сюзан за пробата, а после наистина трябва да ида при цветаря и да уредя някои неща, дори Винс предложи да ми помогне с това, каза, че имал някакъв приятел.

— А, не — казах, понеже се сетих за Мани Борк. — Никакви приятели на Винс.

— И аз така му казах: „Не, благодаря“. Надявам се, че съм постъпила добре?

— Да — казах. — Имаме само една къща, която да продадем, за да платим.

— Не искам да обиждам Винс и съм сигурна, че приятелят му е прекрасен, но ходя за цветя при Ханс открай време и той ще е съкрушен, ако ида при друг за сватбата си.

— Добре — казах. — Ще изведа децата.

Бях се надявал на възможност да посветя известно време на собственото си лично нещастие и да открия начин да се заема с проблема с изчезналия Мрачен странник. Ако не успеех, щеше да е хубаво просто да си почина малко, може би дори да наваксам част от безценния сън, който не ми беше достигнал предната нощ — все пак това си беше мое свещено право.

Но пък все пак беше събота. Много почитани религии и профсъюзи са известни с това, че препоръчват съботите да се отделят за почивка и личностно израстване; за прекарване далеч от забързаната бъркотия в заслужен отдих и отмора. Но Декстър вече беше почти задомен, което променяше всичко, както почвах да разбирам. И тъй като Рита се въртеше в подготовката за сватбата като някое торнадо, явно се налагаше да взема Коуди и Астор и да ги отведа от този пандемониум в убежището на някоя дейност, одобрена от обществото като подходяща за съвместни занимания на родители и деца.

След внимателно проучване на възможностите избрах Музея на науката и Планетариума на Маями. Там щеше да е пълно с други семейни групи, които щяха да поддържат маскировката ми — а и щях да започна да ги уча на тяхната маскировка. Щом се канеха да поемат по Тъмната пътека, трябваше веднага да започнат да разбират, че колкото по-ненормален е някой, толкова по-важно е да изглежда нормален.