Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Хари спря патрулката и най-сетне заговори:

— Хайде. Влизаме. — Погледнах го, но той вече слизаше от колата, така че и аз слязох и го последвах покорно в ареста.

Хари беше известен тук, както и навсякъде, където може да е известен всеки добър полицай. Съпровождаха го възгласи „Хари!“ и „Здрасти, сержант!“ през цялото фоайе и по коридора към крилото с килиите. Аз се влачех след него и мрачното ми предчувствие нарастваше. Защо ме водеше в затвора? Защо не ми се караше, не ми казваше колко е разочарован и не ми измисляше строго, но справедливо наказание?

Той с нищо не ми подсказваше. И аз ситнех след него. Накрая ни спря един от надзирателите. Хари го дръпна настрана и му заговори тихо; надзирателят ме погледна, кимна и ни заведе в дъното на крилото с килиите.

— Тук е — каза надзирателят. — Приятно прекарване. — Кимна към човека в килията, хвърли поглед към мен и се отдалечи, като ни остави да подновим неудобното си мълчание.

Отначало Хари не направи нищо, за да наруши това мълчание. Обърна се и се вгледа в килията и бледата сянка вътре се размърда, изправи се и се доближи до решетките.

— Та това е сержант Хари! — весело каза сянката. — Как си, Хари? Колко мило , че се отби.

— Здрасти, Карл — каза Хари. И най-сетне се обърна към мен и каза: — Декстър, това е Карл.

— Какъв си хубавец, Декстър — каза Карл. — Приятно ми е да се запознаем.

Очите, които Карл обърна към мен, бяха светли и празни, но зад тях почти различих огромна тъмна сянка и нещо в мен потръпна и се опита да се скрие от по-голямото и по-жестоко нещо, което живееше зад решетките. Самият Карл не беше особено едър или свиреп на вид — дори беше приятен по някакъв много повърхностен начин: с хубава руса коса и правилни черти, но в него имаше нещо, което ме притесняваше, и то много.

— Докараха Карл вчера — каза Хари. — Убил е единайсет души.

— Да — каза Карл. — Приблизително.

Отвън изтрещя гръмотевица и започна да вали. Погледнах Карл с жив интерес; вече знаех какво беше обезпокоило Мрачния ми странник. Ние едва започвахме, а тук стоеше човек, който вече беше врял и кипял единайсет пъти, приблизително. За първи път разбрах как се чувстваха съучениците ми в „Понсе“, когато се изправят пред куотърбек от Националната футболна лига.

— Карл обича да убива хора — сухо каза Хари. — Нали, Карл?

— Да се намирам на работа — доволно каза Карл.

— Но те хванахме — безцеремонно каза Хари.

— Ами да, разбира се. И все пак… — Той сви рамене и дари Хари с много престорена усмивка. — Беше си хубаво.

— Но стана небрежен — каза Хари.

— Да — каза Карл. — Откъде да знам, че полицията ще е толкова старателна.

— Как го правиш? — изтърсих аз.

— Не е толкова трудно — каза Карл.

— Не, искам да кажа… как ?

Карл ме погледна изпитателно и почти чух мъркане откъм сянката зад очите му. За миг погледите ни се срещнаха и светът се изпълни с черния звук от срещата на два хищника над малка безпомощна плячка.

— Я виж ти — каза Карл накрая. — Нима е възможно? — Обърна се към Хари точно когато почвах да се гърча. — Значи аз съм нагледен урок, така ли, сержант? Искаш да подплашиш момчето си, та да тръгне по правата тясна пътека на доброто?

Хари отвърна на погледа му, без да показва нищо, без да казва нищо.

— Боя се, че трябва да ти кажа, че точно от тази пътека няма слизане, скъпи ми бедни Хари. Когато си поел по нея, оставаш там до смърт, а вероятно и след това, и нито ти, нито аз, нито милото дете можем да направим нещо по въпроса.

— Има едно нещо — каза Хари.

— Така ли? — каза Карл и около него сякаш се занадига бавен тъмен облак, вплътни се върху зъбите на усмивката му, разпери криле към Хари и към мен. — И ще ми кажеш ли какво е?

— Да не те хванат — каза Хари.

За миг черният облак замръзна, после се отдръпна и се разсея.

— Господи — каза Карл. — Как ми се иска да можех да се смея. — Бавно поклати глава. — Говориш сериозно, нали? Божичко! Какъв прекрасен баща си, сержант Хари. — И ни дари с толкова широка усмивка, че почти изглеждаше истинска.

А Хари обърна съсредоточените си сини очи към мен.

— Него го хванаха — каза ми, — защото не знаеше какво прави. И сега ще иде на електрическия стол. Защото не знаеше какво прави полицията . Защото — каза Хари, без да повишава тон и без да мига, — не беше обучен.

Погледнах Карл, който ни гледаше иззад дебелите решетки с прекалено светлите си мъртвешки пусти очи. Заловен. Пак погледнах Хари.

— Разбирам — казах.