Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И така, един следобед някакъв злощастно работлив чистач влезе в лабораторията по биология на „Понсе де Леон“ и завари Декстър и Стив да разрешават личностния си конфликт. Не беше съвсем класическа средношколска размяна на мръсни думи и размахване на юмруци, макар да си мисля, че Стив сигурно си го беше представял така. Но не беше предвидил да се изправи срещу младия Мрачен странник. Така че чистачът намери Стив здраво завързан за масата, с парче сиво тиксо през устата, а Декстър стоеше над него със скалпел в ръка и се опитваше да си спомни какво е учил по биология, когато правиха дисекция на жаба.

Хари дойде да ме прибере с патрулната кола и с униформа. Изслуша възмутения заместник-директор, който описа сцената, цитира наръчника за поведението на учениците и настоя да научи какво смята да направи Хари по въпроса. Хари само погледна заместник-директора, докато думите на човечеца не заглъхнаха в мълчание. Гледа го още миг за по-голям ефект и обърна студените си сини очи към мен.

— Вярно ли е това, което казва, Декстър? — попита ме.

В хватката на този поглед нямаше място за шикалкавене и увъртане.

— Да — казах и Хари кимна.

— Видяхте ли? — каза заместник-директорът. Май се канеше да каже още нещо, но Хари го погледна и той млъкна.

Хари пак се обърна към мен.

— Защо?

— Той ме дразнеше. — Това прозвуча малко неубедително, така че добавих: — Много. Непрекъснато.

— И ти го завърза за масата — каза той почти монотонно.

— Аха.

— И взе скалпел.

— Исках да престане — казах.

— Защо не каза на някого? — попита ме Хари.

Свих рамене, което беше голяма част от работния ми речник по това време.

— Защо не каза на мен? — попита той.

— Мога да се справя и сам — казах.

— Май не си се справил много добре — каза той.

Нямаше какво да направя, така че съвсем естествено реших да забия поглед в краката си. Те обаче явно нямаха какво да добавят към разговора, така че отново вдигнах очи. Хари продължаваше да ме гледа и някак си вече не изпитваше нужда да мига. Не изглеждаше ядосан, а аз всъщност не се страхувах от него и това някак правеше нещата още по-неловки.

— Съжалявам — казах накрая. Не бях сигурен, че го мисля — всъщност все още не съм сигурен, че мога да съжалявам за някоя своя постъпка. Но ми се стори хитро, а и нищо друго не се пръкна в тийнейджърския ми мозък, кипящ в гъста като овесена каша смес от хормони и несигурност. И макар че съм сигурен, че Хари не повярва, че съжалявам, той отново кимна. После каза:

— Да вървим.

— Почакайте малко — каза заместник-директорът. — Трябва да обсъдим някои неща.

— Имате предвид факта, че сте позволили на всеизвестен хулиган да тормози сина ми до този вид конфронтация заради лош надзор? Колко пъти е било наказвано другото момче?

— Не е в това въпросът… — опита се да възрази заместник-директорът.

— Или говорим за факта, че сте оставили скалпели и други опасни инструменти необезопасени и леснодостъпни за учениците в незаключена и ненаблюдавана класна стая?

— Вижте, полицай…

— Вижте какво — каза Хари. — Обещавам да простя крайно незадоволителната ви работа, ако се съгласите наистина да се постараете да я подобрите.

— Но това момче… — понечи да каже той.

— С това момче ще се оправям аз — каза Хари. — Вие оправете останалото, за да не се налага да се обаждам на настоятелството.

И разбира се, това беше. Никога не можеше да се противоречи на Хари независимо дали си заподозрян в убийство, президентът на Ротари Клуб или младо грешно чудовище. Заместник-директорът отвори и затвори уста още няколко пъти, но от нея не излязоха истински думи, а само някакво ломотене и кашляне. Хари го погледна, после се обърна към мен и каза пак:

— Да вървим.

Докато вървяхме към колата, Хари мълчеше и мълчанието му не беше приятелско. Не каза нищо и когато се отдалечихме от училището и обърнахме на север по Дикси Хайуей — вместо да заобиколим училището и да тръгнем в обратна посока по Гранада към Харди и към малката ни къща в Гроув. Погледнах го, когато зави, но той все още не казваше нищо и изражението му не насърчаваше разговора. Гледаше право в пътя и караше — бързо, но не толкова бързо, че да се наложи да пусне сирената.

Зави наляво по 17-о авеню и за миг ми хрумна ирационалната мисъл, че ме води в Ориндж Боул. Но подминахме отбивката за стадиона и продължихме през Маями Ривър и по Норт Ривър Драйв и вече знаех къде отивахме, но не знаех защо. Хари още не беше казал и дума и не ме беше погледнал и започвах да усещам как в следобеда се прокрадва някаква потиснатост, която нямаше нищо общо с буреносните облаци, които се кълбяха на хоризонта.