Джеф Линдзи - Декстър в мрака

А разходката в музея с Грижовния татко Декстър беше във висша степен нормална на вид и за тримата. Носеше и допълнителния печат на нещо, което официално е „добро за тях“, огромно предимство, независимо колко се измъчваха от тази мисъл.

Така че тримата се натоварихме на колата ми и поехме на север по Ю Ес 1, след като обещахме на развилнялата се Рита, че ще се върнем цели-целенички за вечеря. Минахме през Коконът Гроув и точно преди Рикенбакер Коузуей завихме към паркинга на въпросния музей. Влизането в хубавия музей обаче не мина леко. На паркинга Коуди слезе от колата и просто застана до нея. Астор го погледна за миг, обърна се към мен и попита:

— Защо трябва да ходим там?

— Образователно е — казах.

— Уф — каза тя, а Коуди кимна.

— Важно е да прекарваме повече време заедно — казах аз.

— В музей ? — попита Астор. — Това е покъртително .

— Хубава думичка — казах. — Откъде си я научила?

— Няма да влизаме там — каза тя. — Искаме да правим нещо.

— Били ли сте в този музей?

— Не — каза тя, като успя да разтегли думичката на цели три изпълнени с презрение срички, както го могат само десетгодишните момиченца.

— Е, може да ви е интересно. Може даже да научите нещо.

— Не това искаме да научим — каза тя. — Не и в музей .

— Какво според вас искате да научите? — попитах и даже сам се впечатлих от това как говоря като търпелив възрастен.

Астор направи гримаса и каза:

— Знаеш. Нали каза, че ще ни покажеш разни неща.

— Откъде знаете, че не ви показвам?

Тя за миг ме погледна несигурно, после се обърна към Коуди. Каквото и да си казваха, нямаше нужда от думи. Когато след миг отново се обърна към мен, беше съвсем делова и абсолютно самоуверена. И само изсумтя:

— Да бе!

— Какво знаете за нещата, които ще ви покажа?

— Декстър , защо иначе ще искаме да ни показваш?

— Защото не знаете нищо, а аз знам.

— Ми да.

— Образованието ви започва в тази сграда — казах с най-сериозното си изражение. — Тръгвайте след мен и се учете. — Погледнах ги и видях как неувереността им нараства, а после се обърнах и тръгнах към музея. Може би просто бях раздразнителен от недоспиването и не бях сигурен, че ще тръгнат след мен, но трябваше да наложа основните правила веднага. Те трябваше да действат по моя начин, точно както аз бях проумял преди години, че трябва да слушам Хари и да действам по неговия начин.

Дори за изкуствените човешки същества не е лесно да си на четиринайсет. На тази възраст биологията поема нещата и дори когато въпросният четиринайсетгодишен повече се интересува от клинична биология, отколкото от по-популярния сред съучениците му в гимназия „Понсе де Леон“ вид, тя все пак управлява с желязна хватка.

Един от категоричните императиви на пубертета, който важи дори за младите чудовища, е, че никой над двайсет години не разбира нищо. И понеже в този момент Хари отдавна бе прехвърлил двайсетте, аз бях навлязъл в кратък период на опълчване срещу прекомерните му ограничения на съвършено естествените ми и здравословни желания да накълцам училищните си другарчета на парченца.

Хари беше съставил прекрасно логичен план, за да ме сложи в ред, както казваше той за неща или хора, които трябва да са чисти и подредени. Но в новооперения Мрачен странник, който за първи път разгръща крила и ги блъска в решетките на клетката, копнеейки да се хвърли в свободен полет и да се спусне върху плячката си като разсичаща стоманена мълния, няма нищо логично.

Хари знаеше много неща, които аз трябваше да науча, за да стана себе си безопасно и спокойно, да ме превърне от диво напъпило чудовище в Мрачния отмъстител: как да се държа като човек, как да съм сигурен и внимателен, как да почиствам след себе си. Знаеше всичко това, както може да го знае само старо ченге. Разбирах го дори тогава — но ми изглеждаше толкова скучно и излишно.

Все пак Хари нямаше как да знае всичко. Не можеше например да знае за Стив Гонзалес, особено очарователен пример за съзряващо човешко същество, който бе спечелил вниманието ми.

Стив беше по-едър от мен и една или две години по-голям; на горната му устна вече имаше нещо, което той наричаше мустак. Беше в моя клас по физическо и смяташе за даден му от бога дълг да ми вгорчава живота, когато му се удаде случай. Ако беше така, Господ трябва да е бил много доволен от проявеното от Стив усърдие.

Това беше много преди Декстър да се превърне в Живо ледено кубче и в него се натрупа известно количество разгорещени и много горчиви чувства. Това явно допадаше на Стив и го подтикваше към още по-големи висоти на изобретателност в тормоза над едва сдържащия се млад Декстър. И двамата знаехме, че това може да приключи само по един начин, но за съжаление на Стив, не по начина, по който си го представяше той.