Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Но ако е луд, защо ще избухва така неочаквано? Все пак е на трийсет и няколко — и това да е първият път, когато прави нещо? Не се връзва.

Тя даже ме потупа по рамото и отново се усмихна.

— Много умно, Декс. Защо не си вземеш компютъра и не му провериш досието? Бас ловя, че ще намерим нещо. — Погледна си часовника. — Може да го направиш веднага след пресконференцията, става ли? Хайде, не бива да закъсняваме.

И аз я последвах послушно. Питах се как става така, че винаги върша доброволно допълнителна работа.

Дебора беше получила безценния дар на пресконференцията, нещо, което капитан Матюс не даваше с лека ръка. Това беше първата й пресконференция като водещ детектив на по-значителен случай със своя собствена медийна истерия и тя явно беше тренирала как да изглежда и как да говори за вечерните новини. Изостави усмивката и всяка друга видима следа от емоция и говори с прости изречения на идеален полицейски език. Само човек, който я познаваше толкова добре като мен, би могъл да забележи огромното и нехарактерно щастие, бълбукащо зад дървената й маска.

Стоях в дъното и гледах как сестра ми прави няколко блестящо механични изявления в подкрепа на увереността си, че е арестувала заподозрян за отвратителните престъпления в университета и че в мига, когато разберяла дали е виновен, скъпите й другарчета от медиите щели да са сред първите, които ще научат. Беше очевидно горда и доволна и от моя страна си беше чиста злоба да намеквам, че нещо с вината на Халпърн не е съвсем наред, особено след като не знаех какво би могло да е то — и дали го има изобщо.

Тя почти със сигурност беше права — Халпърн беше виновен, а аз бях глупав и заядлив, изхвърлен от релсите на здравия разум от изчезналия си Странник. Тъкмо ехото на неговото отсъствие ме правеше неспокоен, а не някакво съмнение за заподозрения в случай, който и без това не значеше нищичко за мен. Почти със сигурност…

Ето че пак стигах до това „почти“. Досега бях живял живота си с абсолютни твърдения — нямах опит с „почти“ и беше обезпокоително и дълбоко смущаващо да не разполагам с уверения глас, който да ми казва кое какво е без колебание и съмнение. Започвах да разбирам колко съм безпомощен без Мрачния странник. Дори в професията ми вече нищо не беше просто.

Върнах се в кабинета си, седнах на стола, облегнах се назад и затворих очи. „Тук ли си?“ — попитах с надежда. Не беше. Само празно място, което започваше да наболява, след като вцепененото учудване започваше да отслабва. След като работата за разсейване беше приключила, нямаше какво да ме държи настрана от самовглъбено самосъжаление. Бях сам в мрачен злобен свят, пълен с ужасни неща като мен самия. Или поне като този, който бях преди.

Къде се беше дянал Странникът и защо? Ако нещо наистина го беше подплашило, какво можеше да е? Какво би могло да уплаши нещо, което живее за мрака, което се съживява наистина само когато проблеснат ножовете?

И това ме доведе до чисто нова крайно неканена мисъл: Ако това предполагаемо нещо беше подплашило Странника, беше ли го последвало в изгнанието? Или все още душеше по петите ми? Бях ли в опасност без начин да се защитя — без да мога да знам дали зад мен не се спотайва смъртна заплаха, преди лигата й да капне върху врата ми?

Чувал съм, че новите преживявания били нещо хубаво, но това си беше чисто мъчение. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах какво става с мен и толкова повече ме болеше.

Е, има си едно сигурно лекарство за нещастието и това е усилената работа над нещо напълно безсмислено. Обърнах се към компютъра и запретнах ръкави.

След няколко минути бях открехнал целия живот и история на доктор Джералд Халпърн. Разбира се, беше малко по-сложно от това да пусна името му в Гугъл. Съществуваше например проблемът със засекретените съдебни записи, чието отваряне ми отне почти цели пет минути. Но когато ги отворих, видях, че усилието си е струвало, и взех да си мисля: „Гледай ти…“ И защото в този момент бях трагично сам отвътре и нямаше кой да чуе замислената ми забележка, повторих на глас:

— Гледай ти…

Архивите за деца в приемни семейства бяха доста интересни — и не защото чувствах връзка с Халпърн заради собственото си сирашко минало. Бях се уредил повече от добре с дом и семейство при Хари, Дорис и Дебора, за разлика от Халпърн, който беше прехвърчал от един приемен дом в друг, докато накрая не кацнал в университета на Сиракуза.

Много по-интересен обаче беше файлът, който никой не би следвало да отваря без съдебно пълномощно, съдебно разпореждане и скрижали, получени направо от Господ Бог. И когато го прочетох за втори път, реакцията ми беше още по-проникновена: