Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Гледай ти, ц-ц-ц — казах леко притеснен от начина, по който думите отскачаха от стените на празния ми малък офис. И тъй като проникновените откровения винаги са по-драматични пред публика, вдигнах телефона и се обадих на сестра си.

След няколко минути тя нахлу в офиса ми и седна на сгъваемия стол.

— Какво намери?

— Доктор Джералд Халпърн има минало — казах аз, като натъртих на курсива съвсем лекичко, за да не вземе да скочи през бюрото и да ме прегърне.

— Знаех си — каза Дебора. — Какво е направил?

— Въпросът не е какво е направил. По-важно е какво са му направили.

— Стига си се ебавал — каза тя. — Какво?

— Като начало, той явно е сирак.

— Стига, Декс, карай направо.

Вдигнах ръка, за да я успокоя, но това явно не свърши работа, защото тя започна да потропва по бюрото — с юмрук.

— Опитвам се да обрисувам изтънчен портрет, сестричке — казах.

— Рисувай по-бързо.

— Добре. Халпърн е влязъл в системата на приемните грижи в северната част на Ню Йорк, след като го намерили да живее в кашон под магистралата. Открили родителите му, които за нещастие били мъртви след скорошно и неприятно насилие. Изглежда, съвсем заслужено насилие.

— Какво значи това, мамка му?

— Родителите му го продавали на педофили.

— Господи! — Дебора явно беше шокирана, макар и леко. Дори за стандартите на Маями това идва малко множко.

— Халпърн не си спомня нищо от това. Подложен на стрес, губи съзнание, така пише. Това има смисъл. Загубата на съзнание вероятно е условен отговор на повтарящата се травма. Случва се.

— Уф, мамка му! — каза Дебора и аз вътрешно изръкоплясках на този толкова елегантен израз. — Значи забравя разни работи. Трябва да признаеш, че това пасва. Момичето се опитва да го натопи за изнасилване, а той вече е притеснен заради щатното място… така че се стресира и я убива, без да го знае.

— Има още едно-две неща — казах и признавам, че драматичността на момента ми хареса може би малко повече от необходимото. — Като начало смъртта на родителите му.

— Какво по-точно? — попита тя, съвсем явно без никакво удоволствие от театъра, който разигравах.

— Главите им били отрязани. А после къщата била подпалена.

— Еба си — каза Дебора.

— И аз така си помислих.

— Дявол да го вземе, Декс, това е велико! — възкликна тя. — Сгащихме го.

— Определено пасва на модела.

— Сто процента — каза тя. — Смяташ ли, че той е убил родителите си?

Вдигнах рамене.

— Не успели да докажат нищо. Ако бяха успели, е щял да бъде освидетелстван. Било е толкова жестоко, че никой не е можел да повярва, че го е извършило дете. Но са почти сигурни, че той е бил там и най-малкото е видял какво е станало.

Тя ме изгледа твърдо.

— И какво не е наред в това? Ти все още мислиш, че не е бил той, нали? Някое от твоите предчувствия ли се обажда?

Смъдеше много повече, отколкото би трябвало, и за миг затворих очи. Само тъмнина и пустота. Фамозните ми предчувствия, разбира се, се основаваха на нещата, които ми шепнеше Мрачният странник, но в негово отсъствие нямах на какво да разчитам.

— Напоследък нямам предчувствия — признах. — Просто нещо в този случай ме тормози. Просто…

Отворих очи, Дебора ме гледаше втренчено. Днес за първи път в изражението й имаше нещо освен бълбукащото щастие и за миг ми се стори, че ще ме попита какво значи това и дали съм добре. Нямах представа какво щях да й отговоря, ако го направеше, тъй като никога не говорех за Мрачния странник и мисълта да споделя нещо така интимно беше много объркваща.

— Не зная — казах отпаднало. — Просто нещо не ми се струва наред.

Дебора се усмихна нежно. Щеше да ми е много по-леко, ако беше изръмжала и ми беше казала да се разкарам, но тя се усмихна, протегна се през бюрото и ме погали по ръката.

— Декс — каза мило, — неоспоримите доказателства са предостатъчни. Профилът съвпада. Мотивът е добър. Ти признаваш, че не става дума за някое от твоите… предчувствия. — Наклони глава на една страна, все още усмихната, което ме направи още по-неспокоен. — Той е, братле. Каквото и да те тормози, не се стягай. Той е, хванахме го, това е. — Пусна ръката ми, преди някой от двама ни да избухне в сълзи. — Но малко се тревожа за тебе.

— Добре съм — казах, но дори на мен ми прозвуча фалшиво.

Дебора ме изгледа продължително и стана.

— Добре. Все пак, ако имаш нужда от мен, аз съм насреща. — Обърна се и излезе.

Някак си преплувах през сивата супа на остатъка от деня и се добрах до къщата на Рита, където супата се втвърди до желе от сетивна загуба. Не знаех какво сме яли за вечеря и кой какво е казал. Единственото, за което успявах да се накарам да се ослушвам, беше шумът от завръщащия се Странник, а този шум така и не дойде. Така че цяла вечер се носих на автопилот и накрая си легнах, все още напълно погълнат от Скучния празен Декстър.