Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Мрачният странник си беше отишъл.

Прекарах следващия ден в пяната на несигурността, с надеждата, че Странникът ще се върне, и някак си сигурен, че няма. И докато денят напредваше, тази мрачна увереност ставаше все по-голяма и студена.

В мен зееше голямо болезнено празно място и нямаше как да не мисля за него, нямаше как да се справя със зейналата пустота, която не бях чувствал досега. Не бих казал, че страдах — това винаги ми се е струвало голяма глезотия, — но бях неспокоен и целия ден живях в гъстия сироп на тревожен страх.

Къде беше отишъл Странникът ми и защо? Щеше ли да се върне? Тези въпроси неизбежно ме теглеха към дори още по-тревожното разсъждение: какво представляваше Странникът и защо изобщо беше дошъл при мен?

Беше донякъде отрезвяващо да разбера точно колко дълбоко съм се определял чрез нещо, което всъщност не съм аз — или пък съм? Може би цялата личност на Мрачния странник не беше повече от болно построение на увреден ум, паяжина, изплетена да улавя малките проблясъци на филтрирана реалност и да ме пази от ужасната истина на това, което съм в действителност? Възможно беше. Добре съм запознат с основите на психологията и от доста време бях приел, че съм някъде извън категориите. Нямам нищо против — справям се много добре и без капка нормална човечност.

Или поне досега. Но изведнъж бях сам-самичък и нещата не изглеждаха толкова ясни и сигурни. За първи път наистина имах нужда да знам.

Разбира се, малко професии предлагат платено време за интроспекция дори по важен въпрос като изчезнали Мрачни странници. Не, Декстър все пак трябваше да продължава да копа. Особено след като Дебора размахваше камшика.

За щастие беше основно рутинна работа. Прекарах сутринта с колегите си в преравяне на апартамента на Халпърн за конкретни следи за вината му. За още по-голямо щастие доказателствата бяха толкова изобилни, че изискваха съвсем малко същинска работа.

В дъното на килера намерихме чорап с няколко капки кръв по него. Под дивана имаше бяла платнена обувка със също такова петно. В найлонова торбичка в банята имаше маркови панталони и още повече кръв, дребни пръски, вече втвърдени.

Вероятно беше хубаво, че има толкова много явни доказателства, защото днес Декстър наистина не беше бодър и енергичен както обикновено. Носех се в неспокойна сива мъгла и се питах дали Странникът ще се върне, и се сепвах в настоящето, застанал в килера, стиснал мръсен опръскан с кръв чорап. Ако се налагаше някакво истинско разследване, не съм сигурен дали бих могъл да го проведа съгласно собствените си наистина много високи стандарти.

За късмет не се налагаше. Никога не бях виждал такова изобилие на ясни и очевидни доказателства от някой, който все пак беше разполагал с няколко дни, за да изчисти всичко. Когато се отдам на малкото си хоби, аз съм чист и подреден — и съдебномедицински невинен само след минути; а Халпърн беше пропилял няколко дни, без да вземе дори най-елементарни предпазни мерки. Беше почти прекалено лесно и когато проверихме колата му, се отказах и от това „почти“. На облегалката за ръце на предната седалка имаше ясен отпечатък от палец със засъхнала кръв.

Разбира се, все още беше възможно лабораторията ни да открие, че кръвта е пилешка и че Халпърн просто се е отдал на невинно забавление, може би като любител колач на пилета. Но нещо се съмнявах. Изглеждаше съкрушително ясно, че Халпърн е направил с някого нещо наистина жестоко.

И все пак ме човъркаше глождещата мисъл, че е също така съкрушително прекалено лесно. Нещо не беше както трябва. Но тъй като нямах Странник, който да ме насочи в правилната посока, си траех. Във всеки случай би било жестоко да спукам балона на щастието на Дебора. Когато резултатите дойдоха, тя почти сияеше от задоволство и все повече изглеждаше, че побърканият Халпърн е добър улов.

Дебора даже си тананикаше, когато ме завлече да разпита Халпърн, което изведе безпокойството ми на ново ниво. Гледах я, когато влязохме в стаята, където ни чакаше Халпърн. Не помнех кога за последно съм я виждал толкова доволна. Дори беше забравила да си сложи изражението на вечно неодобрение. Беше много изнервящо, в пълен разрез с естествените закони, все едно всички по С-95 изведнъж да решат да карат бавно и внимателно.

— Е, Джери — бодро каза тя, когато се настанихме на столовете срещу Халпърн. — Искаш ли да поговорим за двете момичета?

— Няма за какво да говорим — каза той. Беше много блед, почти зеленикав, но изглеждаше много по-решителен, отколкото когато го доведохме. — Сбъркали сте. Нищо не съм направил.