Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Така че беше съвсем нелогично да чувствам, че някой ме следи, което не обяснява защо внезапно завих надясно, за да сляза от Ю Ес 1 и да подкарам по една странична улица.

Освен това не обясняваше защо белият авалон ме последва.

Колата се държеше на разстояние, както би направил всеки хищник, за да не подплаши набелязаната плячка — или както би направил всеки нормален човек, ако по съвпадение поема в същата посока. И така, със същата характерна липса на логика, аз отново завих, този път наляво по една малка улица с жилищни сгради.

След миг другата кола ме последва.

Както споменах, Храбрият Декстър не знае що е страх. Следователно ревящите удари на сърцето ми, пресъхването в устата ми и потта, лееща се от дланите ми, не бяха нищо повече от силно безпокойство.

Чувството обаче не ми се понрави. Вече не бях Рицарят с меча. Острието и доспехите ми бяха в някое подземие на замъка, а аз бях на бойното поле без тях, изведнъж станал крехка и вкусна жертва, и по някаква неизвестна причина бях сигурен, че нещо е уловило дирята ми с дебнещите си ноздри.

Отново завих надясно — и видях знака „без изход“ чак когато го подминах.

Бях завил в задънена улица. Бях в капан.

По някаква причина намалих и зачаках другата кола. Сигурно просто исках да съм сигурен, че белият авалон наистина е след мен. След мен беше. Продължих към края на улицата, където платното се разширяваше в малък кръг за обръщане. На алеята пред къщата в края на улицата нямаше спрели коли. Паркирах и изключих двигателя, зачаках, удивен от блъскането на сърцето си и неспособността ми да направя друго освен да седя и да чакам неизбежните зъби и нокти на това, което ме преследваше.

Бялата кола се приближи, стигна обръщалото, намали и тръгна към мен…

И ме подмина — зави, върна се по улицата и се изгуби в залеза на Маями.

Гледах как си отива и когато задните светлини изчезнаха зад ъгъла, внезапно си спомних как се диша. Възползвах се от това преоткрито знание и ми стана по-добре. Когато възстанових кислородното си съдържание и дойдох на себе си, се почувствах страшно глупав. Какво все пак беше станало? Някаква кола май ме следваше. После изчезна. Имаше милион причини да върви по същия път като мен, повечето обобщени от една дума — съвпадение. А после, докато бедният Разтреперан Декстър се потеше на седалката, какво направи голямата лоша кола? Подмина го. Не спря, за да гледа, да ръмжи или да хвърли ръчна граната. Просто ме подмина и ме остави в локвата на собствения ми абсурден страх.

Някой потропа по прозореца и аз си ударих главата в тавана на купето.

Обърнах се да погледна. Мъж на средна възраст с мустаци и дълбоки белези от акне се беше навел и ме гледаше. Не го бях забелязал досега — поредното доказателство, че бях сам и беззащитен.

Свалих прозореца.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита човекът.

— Не, благодаря — отговорих, донякъде озадачен каква ли помощ би могъл да ми предложи. Но той не ме остави да гадая, а каза:

— На моята алея сте.

— О — отвърнах и ми хрумна, че сигурно е така и че трябва да дам някакво обяснение. — Търсех Вини — казах. Не беше брилянтно, но предвид обстоятелствата вършеше работа.

— Сбъркали сте — каза мъжът с някакъв злобничък триумф, който почти ме ободри отново.

— Съжалявам — казах. Вдигнах стъклото и излязох на заден ход от алеята, а мъжът стоеше и ме гледаше как се отдалечавам, по всяка вероятност за да се увери, че няма изведнъж да изскоча от колата и да го нападна с мачете. След няколко секунди бях обратно в кръвожадния хаос на Ю Ес 1. И докато рутинното насилие на уличното движение ме загръщаше като топло одеяло, почувствах как отново бавно потъвам в себе си. У дома, зад напуканите стени на Замъка на Декстър с празното мазе и всичко останало.

Никога не се бях чувствал толкова глупаво — тоест чувствах се толкова близо до това да съм истинско човешко същество, колкото беше възможно в моя случай. Какво си мислех? В интерес на истината изобщо не бях мислил, просто бях реагирал на странния спазъм на паника. Всичко беше прекалено нелепо, прекалено явно човешко и смехотворно, стига да бях истински човек, който наистина да може да се смее. Е, добре. Поне наистина бях нелеп.

Последните няколко мили измислях обидни епитети за себе си заради боязливата ми преувеличена реакция и когато спрях пред къщата на Рита, бях напълно затънал в самозлоупотреба, от което ми стана много по-добре. Слязох от колата с нещо съвсем близко до истинска усмивка на лицето, усмивка, породена от радостта ми от истинската идиотия на Декстър Тъпака. И когато се отдалечих на крачка от колата, полуизвърнат към входа, по улицата бавно мина някаква кола.