Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И наистина разбирах.

Това беше краят на младежкото ми непокорство.

И сега, след толкова години — прекрасни години, изпълнени с кълцане и рязане, без да ме хванат — наистина знаех какъв забележителен риск бе поел Хари, като ме запозна с Карл. Не можех да се надявам да се представя на неговото ниво — все пак Хари правеше разни неща, защото имаше чувства, а аз никога нямаше да имам, — но можех да следвам примера му и да накарам Коуди и Астор да се придържат към правилата. Щях да поема риск също като Хари.

Те или щяха да ме последват, или не.

Последваха ме.

Музеят беше пълен с групи любопитни граждани в търсене на знание — или на тоалетна, очевидно. Повечето бяха на възраст между две и десет години и май на седем деца се падаше по около един възрастен. Движеха се като голямо цветно ято папагали, пикираха напред и назад сред експонатите със силно крякане, което въпреки че беше на най-малко три езика, звучеше еднакво. Международният език на децата.

Коуди и Астор изглеждаха леко стреснати от тълпата и стояха близо до мен. Приятен контраст с духа на самостоятелните приключения, който, изглежда, ги ръководеше през останалото време, и аз се опитах да се възползвам от това, като веднага ги заведох при пираните.

— Как ви изглеждат? — попитах.

— Много лоши — нежно каза Коуди, загледан немигащо в многобройните зъби на изложената пираня.

— Това са пирани — каза Астор. — Могат да изядат цяла крава.

— Ако плувате и видите пирани, какво ще направите? — попитах.

— Ще ги убия — каза Коуди.

— Прекалено са много — каза Астор. — Трябва да избягаш от тях и да не се доближаваш.

— Значи всеки път, когато видите тези зли на вид риби, вие или ще се опитате да ги убиете, или да избягате от тях? — попитах. И двамата кимнаха. — Ако рибите бяха по-умни, като хората, какво щяха да направят?

— Щяха да носят маскировка — изкиска се Астор.

— Точно така — казах и дори Коуди се усмихна. — Каква маскировка бихте препоръчали? Перука и брада?

— Декстъъър — каза Астор. — Те са риби. Рибите нямат бради.

— О — казах, — значи все пак ще искат да приличат на риби?

— Разбира се — каза тя, все едно бях прекалено глупав да разбирам такива елементарни неща.

— Какви риби? Големи? Като акулите?

— Нормални — каза Коуди. Сестра му го погледна за миг и кимна.

— Каквито наоколо има много — каза тя. — Нещо, което няма да подплаши това, което искат да изядат.

— Аха — казах аз.

Двамата загледаха мълчаливо рибите. Коуди схвана пръв. Намръщи се и ме погледна. Усмихнах се насърчаващо. Той прошепна нещо на Астор, която изглеждаше стресната. Отвори уста да каже нещо, но спря.

— О! — каза само.

— Да — казах аз. — О!

Тя погледна Коуди. Пак не казаха нищо на глас, но се проведе цял разговор. Разбира се, оставих ги, докато не вдигнаха очи към мен.

— Какво можем да научим от пираните? — попитах.

— Да не изглеждаме свирепи — каза Коуди.

— Да изглеждаме като нещо нормално — неохотно каза Астор. — Ама рибите не са хора, Декстър.

— Правилно — казах. — Защото хората оцеляват, като разпознават нещата, които изглеждат опасни. Рибите ги хващат. Ние не искаме да ни хванат. — Те ме изгледаха сериозно, после пак погледнаха рибите. — Та какво друго научихме днес? — попитах след малко.

— Да не ни хващат — каза Астор.

Въздъхнах. Поне беше начало, макар да имаше още много работа.

— Хайде — казах, — да видим другите експонати.

Всъщност не бях много запознат с музея, може би защото доскоро не бях имал деца, които да влача тук. Така че определено импровизирах и търсех неща, които могат да ги насочат да мислят и да учат правилните неща. Пираните си бяха чист късмет, признавам — просто ги бях мярнал и гигантският ми мозък беше излязъл с правилния урок. Намирането на следващото щастливо съвпадение не беше толкова лесно и половин час се влачихме унило сред убийствената тълпа деца и ужасните им родители, докато не стигнахме при лъвовете.

Свирепата външност и репутация отново се оказаха неустоими за Коуди и Астор и те се заковаха пред тях. Препарирани лъвове, разбира се, май му казват диорама, но привлякоха вниманието им. Мъжкият стоеше гордо над трупа на една антилопа с отворена уста и блеснали зъби. До него имаше две лъвици и едно лъвче. Към експоната имаше обяснение от две страници и някъде на средата на втората намерих каквото ми трябваше.

— Добре — казах ведро. — Не се ли радваме, че не сме лъвове?