Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Добре — казах, докато прибирах телефона. — Трябва да тръгваме.

— Къде? — попита Коуди.

— Да помогнем на сестра ми — казах. — Ще запомните ли какво научихме днес?

— Да, ама това е само музей — каза Астор. — Не е това, което искаме да научим.

— Напротив, това е — казах. — И трябва да ми вярвате и да действате по моя начин, иначе няма да ви уча. — Наведох се, за да ги погледна в очите. — Ама хич.

Астор свъси вежди.

— Декстъъър.

— Говоря сериозно. Трябва да е по моя начин.

За пореден път двамата с Коуди се спогледаха. След миг той кимна и тя пак се обърна към мен и каза:

— Добре. Обещаваме.

— Ще чакаме — каза Коуди.

— Разбираме — каза Астор. — Кога може да започнем яките работи?

— Когато аз кажа — казах. — Но сега трябва да тръгваме.

Тя веднага пак се превърна в хапливо десетгодишно момиче.

— Къде да тръгваме?

— Трябва да отида на работа — казах. — И ще ви взема с мен.

— Да видим труп ? — попита тя с надежда.

Поклатих глава и казах:

— Само главата.

Тя погледна Коуди и поклати своята глава.

— На мама няма да й хареса.

— Ако искате, може да чакате в колата.

— Да тръгваме — каза Коуди, най-дългото му изречение за целия ден.

Тръгнахме.

Дебора чакаше пред една скромна къщичка за два милиона на една частна задънена улица в Коконът Гроув. Улицата беше отцепена от будката на охраната до самата къща някъде по средата от лявата страна и възмутени жители се бяха събрали по внимателно маникюрираните си ливади и алеи и се пенеха на ятото нископлатени социално нежелани типове от полицейското управление, нахълтали в малкия им рай. Дебора стоеше на улицата и инструктираше един видеограф какво да снима и от какъв ъгъл. Побързах да отида при нея, Коуди и Астор вървяха по петите ми.

— Какво е това, по дяволите? — поиска да знае Дебора и премести гневния си поглед от децата към мен.

— Известни са като деца — отвърнах. — Често са страничен продукт на брака, което може би е причината да не си запозната с тях.

— Ти да не си си изгубил шибания мозък, че ги водиш тук? — сопна се тя.

— Не бива да говориш мръсотии — каза Астор на Дебора и я погледна сърдито. — Дължиш ми петдесет цента за тази.

Дебора отвори уста, изчерви се и я затвори.

— Трябва да ги разкараш оттук — каза ми. — Не бива да виждат това.

— Искаме да видим — каза Астор.

— Шт — изшътках. — И млък.

— За бога, Декстър! — възкликна Дебора.

— Ти ми каза да дойда веднага — казах. — И аз дойдох.

— Не мога да съм бавачка на две деца — каза Дебора.

— Няма нужда — казах аз. — Те ще се оправят.

Дебора ги изгледа; те също я изгледаха. Никой не мигна и за кратко ми се стори, че скъпата ми сестричка ще си отхапе долната устна. Накрая тя поклати глава и каза:

— Майната му. Нямам време да се караме. Вие двамата чакайте там. — Посочи паркираната си от другата страна на улицата кола и ме хвана над лакътя. Завлече ме към къщата, където кипеше суматоха.

— Гледай — каза и посочи фасадата.

По телефона ми беше казала, че са намерили главите, но истината беше, че би било много трудно да ги пропуснат. Късата алея за коли пред къщата се виеше между двата коралови стълба на портата, преди да се влее в малкия двор с фонтан в средата. На стълбовете имаше по една сложно украсена лампа. На алеята между стълбовете с тебешир бе надраскано нещо, което приличаше на буквите МЛК, само че със странен шрифт, който не познавах. И за да е сигурно, че никой няма дълго да умува над съобщението, на върха на всеки стълб…

Е. Трябваше да призная, че композицията притежаваше известна примитивна убедителност и безспорен драматичен ефект, но беше прекалено сурова за моя вкус. Въпреки че главите явно бяха почистени внимателно, клепачите липсваха и устите бяха разтеглени в странни усмивки от горещината, картинката не беше приятна. Не че някой искаше мнението ми, но винаги съм смятал, че не бива да има остатъци. Небрежно е и показва липса на истински майсторски дух. А да оставиш така крещящо главите — това беше чиста фукня и говореше за просташки подход към проблема. Все пак вкусове разни. Винаги съм готов да приема, че моята техника не е единственият начин. И както винаги по въпросите на естетиката аз чаках съскащ шепот на съгласие от Мрачния странник. Но, разбира се, нямаше нищо.

Нито мърморене, нито потрепване на крило, нито гък. Компаса ми го нямаше; беше ме оставил в крайно тревожното положение да трябва сам да се държа за ръчичка.