Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Беше наблюдавал от края на групичката, събрала се да види представлението, внимаваше да изглежда като част от тълпата зяпачи, не по-различен от останалите и незабележителен по никакъв начин. За Гледащия беше риск изобщо да е там — можеше да го познаят, — но той искаше да поеме този риск. И, разбира се, беше приятно да види реакцията на работата си — малка суета, но той си я позволяваше.

Освен това беше любопитен да види какво ще направят с единствената проста улика, която беше оставил. Другият беше умен — но засега не й обръщаше внимание, беше я подминал и остави колегите си да я снимат и изследват. Може би трябваше да е малко по-очевидна, но и за това имаше време. Нямаше закъде да се бърза, трябваше да подготви другия, да го вземе, когато моментът настъпи — това беше по-важно от всичко останало. Гледащия се приближи, за да разгледа другия, може би да види някакъв знак за реакцията му. Интересно, че беше довел децата. Те не изглеждаха особено смутени от двете глави. Може да бяха свикнали с такива неща, или…

Не. Това беше невъзможно.

Като се движеше възможно най-внимателно, той се запромъква напред, сля се с естественото полюшване на тълпата, докато не стигна до жълтата лента, колкото можеше по-близо до децата.

И когато момчето вдигна поглед и очите им се срещнаха, вече нямаше възможност да греши.

За момент погледите им се сключиха и цялата представа за време се изгуби в свистенето на сенчести криле. Момчето просто стоеше и го гледаше с разпознаване — не на това какъв е, а какво е, и малките му черни крила пърхаха в изпълнен с паника бяс. Гледащия не можа да се сдържи — приближи се още и остави момчето да види и него, и ореола тъмна сила около него. Момчето не показа страх — просто отвърна на погледа му и му показа собствената си сила. След това се обърна, хвана сестра си за ръка и двамата изтичаха при другия.

Време беше да си тръгва. Децата сигурно щяха да го посочат, а той не искаше някой да види лицето му, още не. Забърза към колата си и потегли, но съвсем не беше разтревожен. Изобщо. Дори беше по-доволен, отколкото имаше право да е.

Заради децата, разбира се. Не само че щяха да кажат на другия и да го приближат още няколко стъпки към нужния страх. Но и защото той наистина обичаше деца. Прекрасно беше да работиш с деца — те излъчваха емоции, които бяха толкова силни и издигаха цялата енергия на събитието на по-висока равнина.

Деца — прекрасно.

Това започваше да става приятно.

За известно време му беше достатъчно да се вози на маймуноподобните неща и да им помага да убиват. Но дори това му доскуча с простото повторение и от време на време ТО чувстваше, че трябва да има нещо повече. В момента на убиването имаше някаква мъчителна тръпка на нещо неопределимо, чувството, че нещо се надига, за да се пробуди, и после отново се уталожва, и ТО искаше да разбере какво е.

Но въпреки всички пъти и много различни маймуноподобни неща ТО не успяваше да се доближи повече до това чувство, не успяваше да се протегне достатъчно, за да разбере какво е. И това ГО караше да иска да разбере още.

Мина много време и ТО пак започна да се вкисва. Маймуноподобните бяха прекалено прости и каквото и да правеше с тях, не му стигаше. Започна да се дразни от глупавото им безцелно безкрайно повтарящо се съществувание. Стовари се един-два пъти връз тях, за да ги накаже за тъпото им лишено от въображение страдание, и накара гостоприемника си да избие цели семейства, цели племена от тези неща. И докато всички умираха, прелестният намек за нещо друго увисваше някъде там, недосегаем, и после отново потъваше в сън.

Жестоко обезсърчаващо. Трябваше да има начин да го достигне, да разбере какво е това измамно нещо и да го привлече към съществуване.

А после маймуноподобните най-сетне започнаха да се променят. Отначало много бавно, толкова бавно, че ТО дори не разбра какво става, докато процесът не достигна разгара си. И един прекрасен ден, когато ТО влезе при новия си гостоприемник, той се изправи на задните си крака и докато ТО все още се чудеше какво става, попита:

— Кой си ти?

Крайният шок от този момент бе последван от още по-крайно удоволствие.

ТО вече не беше само.

Пътуването до ареста протече гладко, но когато Дебора кара, това значи само, че няма сериозно ранени. Освен че бързаше, тя преди всичко беше маямско ченге, учило се да кара от маямски ченгета. Следователно смяташе, че в природата трафикът е в течно агрегатно състояние, а тя го прорязва като горещ нож масло: плъзгаше се във всъщност несъществуващи пролуки и даваше на останалите шофьори ясно да разберат, че или трябва да се мръднат, или да умрат.