Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Ясно беше, че Рита е под пара и сме на празника Дърдоренфест. Нормално просто бих се усмихнал и бих я оставил да си говори. Но настроението ми нямаше нищо общо с нормалното. Последните два дни исках единствено спокойно местенце и време да се опитам да разбера къде е отишъл Странникът, а вместо това Дебора, Рита, децата — и от работата ми на всичко отгоре — ме дърпаха във всички други посоки. Маскировката ми беше превзела това, което би трябвало да скрива, и това не ми харесваше. Но ако успеех да се промъкна покрай Рита и да изляза, най-накрая щях да имам малко време за себе си.

Така че, под предлог, че имам важна работа по някакъв случай, която не може да чака до понеделник сутринта, се изхлузих през вратата и отидох с колата до офиса, наслаждавайки се на относителния мир и спокойствие на трафика на Маями в събота вечер.

През първите петнайсет минути от шофирането не можех да се отърва от чувството, че ме преследват. Нелепо, зная, но нямах опит в това да съм сам по тъмно и се чувствах много уязвим. Без Странника бях тигър с притъпено обоняние и без зъби. Чувствах се бавен и глупав, по гърба ми непрекъснато лазеха тръпки. Беше общо чувство за надвиснала страхотия, чувство, че трябва да се въртя в кръг и да душа дирята си, защото нещо гладно ме дебне. И по ръбовете на всичко това трептеше ехото на странната сънна музика, която караше краката ми да помръдват неволно, сякаш можеха да отидат някъде без мен.

Чувството беше ужасно и стига да бях способен на съчувствие, сигурен съм, че щях да преживея момент на страхотно откровение, в който се плясвам по челото, свличам се на земята и ломотя мъчителни разкаяния за всички пъти, когато съм преследвал други и съм им причинявал това ужасно чувство. Но не съм създаден за разкаяния — поне не мои, — така че можех да мисля единствено за собствения си огромен проблем. Странника ми го нямаше и аз бях празен и беззащитен, ако някой наистина вървеше по петите ми.

Сигурно си въобразявах. Кой би преследвал Прилежния Декстър, който се бъхти през напълно нормалния си изкуствен живот с весела усмивка, две деца и втора ипотека, за да плати храната за сватбата си? Просто за да съм сигурен, погледнах в огледалото за задно виждане.

Никой, разбира се. Никой не се промъкваше с брадва и керамична ваза с името на Декстър. Изкуфявах от самота.

В едното платно на Палмето Експресуей се беше подпалила кола и повечето водачи се справяха със задръстването като или заобикаляха в лявата лента, или скачаха на клаксона и крещяха. Слязох от магистралата и минах покрай магазините до летището. В някакъв склад точно до 69-о авеню звънеше алармата за крадци и трима мъже товареха кутии в някакъв камион, без изобщо да бързат. Усмихнах се и им помахах — не ми обърнаха внимание.

Започвах да свиквам с това чувство — напоследък всички игнорираха бедния празен Декстър с изключение, разбира се, на онзи, който или ме преследваше, или не.

Но като стана дума за празно, измъкването ми от сблъсъка с Рита, гладко или не, ме беше оставило с празен стомах, а това не е нещо, което понасям с желание. В момента исках да ям почти толкова, колкото исках да дишам.

Спрях в „Поло Тропикал“ и си взех половин пиле за вкъщи. Мирисът моментално изпълни колата и последните няколко мили едва се сдържах да не спра и да не впия зъби в пилето.

Накрая загубих битката на паркинга и на влизане се наложи да си извадя пропуска с мазни пръсти, при което едва не си изпуснах боба. Но когато седнах пред компютъра, вече бях много по-щастливо момченце, а от пилето беше останала само торбичка кости и приятен спомен.

Както винаги, на пълен стомах и с чиста съвест ми беше много по-лесно да включа мощния си мозък на скорост и да се замисля над проблема. Мрачният странник беше изчезнал. Съответно той имаше някакъв вид независимо съществувание без мен. Трябваше да се е взел отнякъде и, напълно вероятно, да се е върнал там. Така че първият ми проблем беше да разбера, доколкото мога, откъде е дошъл.

Много добре знаех, че моят Странник не е единственият на света. По време на дългата ми и удовлетворителна кариера бях срещал редица други хищници, обгърнати от невидимия черен облак, който говори за стопаджия като моя. И беше логично те също да са се родили някъде и някога, не само при мен в моето време. За свой срам никога не се бях питал защо или откъде идват тези вътрешни гласове. Сега, когато цялата нощ беше пред мен в мира и спокойствието на полицейската лаборатория, можех да поправя това трагично недоглеждане.