Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Е, не разбирам много от екстатична загуба на контрол, макар че съм бил на футболни мачове в Ориндж Боул. И признавам, че бях любопитен. Как са го правили този номер? Зачетох се по-внимателно и открих, че имало и музика, музика толкова завладяваща, че лудостта била почти автоматична. Беше малко неясно как ставало — най-ясното разночетене, което открих в един превод на арамейски текст с купища бележки под линия, беше, че „Молох пращал музиката връз тях“. Предположих, че това значи оркестър от негови жреци, които шестват по улиците с барабани и тръби…

Защо барабани и тръби, Декстър?

Защото точно това чувах насън. Барабани и тръби, издигащи се в щастлив припяващ хор и чувството, че чистата вечна радост ме чака пред вратата.

Което изглеждаше като доста добро работно определение на екстатична загуба на контрол, нали?

Добре, заразсъждавах аз: просто заради спора, да кажем, че Молох се е завърнал. Или може би никога не си е тръгвал. Така че две хиляди годишен мерзък бог от библията праща музика, за да… за да какво? За да открадне Мрачния ми странник? Да убива млади жени в Маями, модерната Гомора? Дори привлякох и по-раншното си проникновение от музея и се опитах да го наместя в картинката: значи първият Мрачен странник е бил при Соломон, а сега е дошъл в Маями и като мъжки лъв, който завладява прайда, се опитва да избие Странниците, които вече са тук, защото… защо?

Наистина ли трябваше да вярвам, че някакъв старозаветен злодей пристига от древността, за да ме докопа? Май беше по-добре направо да си резервирам стая с меки стени.

Въртях го отвсякъде, но пак нищо не постигах. Сигурно мозъкът ми започваше да се разпада също като живота ми. Може би просто бях уморен. Но не се връзваше. Трябваше да разбера повече за Молох. И тъй като седях пред компютър, се запитах дали Молох си няма сайт.

Щеше да ми отнеме само миг, така че написах името, прегледах списъка със самомнителни самосъжалителни блогове, онлайн фентъзи игри и тайнствени параноични фантазии и намерих един, който изглеждаше вероятен. Когато кликнах върху линка, много бавно започна да се оформя картина и тогава…

Дълбокият могъщ бой на барабана, настойчивите рогове, надигащи се зад пулсиращия ритъм до точка, която се раздува, докато повече не може да сдържа гласовете, които избухват в трепетно очакване на радост отвъд познатото — беше музиката, която бях чул насън.

После бавното разцъфване на тлееща бича глава, там, насред страницата, с две вдигнати ръце и същите три арамейски букви отгоре.

Седях и гледах, и примигвах заедно с курсора, усещах как музиката се блъска в мен и ме издига към горещите славни висоти на непознат екстаз, който ми обещава цялата заслепяваща наслада на света на скрита радост. За първи път, откакто се помнех, докато тези страстни странни усещания ме заливаха и се вливаха в мен и после се отдръпваха, за първи път почувствах нещо ново, различно и нежелано.

Беше ме страх.

Не знаех защо или от какво, което силно влошаваше нещата, самотен непознат страх, който се извиваше в мен, отекваше в празнините и прогонваше всичко, с изключение на картината на тази глава на бик и страха.

„Това не е нищо, Декстър — казах си. — Картинка на животно и няколко случайни ноти от не особено добра музика“. И бях напълно съгласен със себе си — но не можех да накарам ръцете ми да се вслушат в здравия разум и да помръднат от скута ми. Нещо в пресичането на по презумпция несвързаните светове на съня и будуването правеше невъзможно да бъдат отделени един от друг, сякаш всичко, което можеше да ми се яви насън, а после да се появи на екрана в работата ми, беше прекалено могъщо, за да му устоя, и нямах шанс да се преборя с него, трябваше просто да гледам как ме повлича надолу към пламъците.

Вътре в мен нямаше могъщ черен глас, който да ме превърне в стомана и да ме запрати като копие срещу това, каквото и да беше то. Бях сам, уплашен, безпомощен и в недоумение: Декстър на тъмно; Торбалан и всичките му незнайни лакеи се спотайват под кревата и се готвят да ме завлекат от този свят в горящата земя на пищящата изпълнена с ужас болка.

С движение, което съвсем не беше грациозно, се хвърлих през бюрото и изтръгнах кабела на захранването на компютъра от стената. Дишах задъхано. Дръпнах се обратно на стола си толкова бързо и тромаво, че щепселът се отплесна и ме прасна по челото точно над лявата вежда.

Няколко минути само дишах, усещах как потта се стича по лицето ми и я гледах как капе по бюрото. Нямах представа защо бях скочил от стола като баракуда на кукичка и бях издърпал щепсела от контакта, освен че по някаква причина ми се бе сторило, че ако не го направя, ще умра, и не разбирах откъде се беше пръкнала тази идея, но тя се беше пръкнала, изтърколила се беше от новия мрак между ушите ми и ме бе смазала с настойчивостта си.