Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Седях в притихналия си кабинет и зяпах мъртвия екран; питах се кой съм и какво се е случило току-що.

Никога не се страхувах. Страхът е емоция, а Декстър нямаше емоции. Да се уплаша от уебстраница беше толкова отвъд глупавото и безсмисленото, че ми липсваха подходящи прилагателни. Аз никога не действах ирационално, освен когато имитирах човешки същества.

Тогава защо бях издърпал щепсела и защо ръцете ми трепереха заради някаква весела мелодийка и рисунка на говедо?

Нямах отговори и вече не бях сигурен дали искам да ги намеря.

Тръгнах си за вкъщи, убеден, че някой ме следи, въпреки че огледалото за обратно виждане остана празно по целия път.

Другият наистина беше много интересен, издръжлив по начин, който Гледащия не беше виждал от доста време. Щеше да е много по-интересно, отколкото с някои от предишните. Започваше да изпитва нещо, което почти можеше да се нарече близост с другия. Тъжно, наистина. Само нещата да бяха различни. Но в неизбежната съдба на другия имаше някаква красота и това също беше хубаво.

Дори толкова далеч зад колата му той виждаше признаците на накъсващите се нерви: онзи ускоряваше и забавяше, наместваше огледалата. Добре. Безпокойството беше само началото. Трябваше да отведе другия далеч отвъд безпокойството и щеше да го направи. Но първо беше важно да се увери, че другият знае какво го чака. А засега, въпреки подсказките, той май не се беше досетил.

Добре тогава. Гледащия просто щеше да повтаря модела, докато другият разбереше точно каква сила го преследва. После нямаше да има избор. Щеше да дойде като щастлив агнец на заколение.

Дотогава дори гледането имаше цел. Да му покаже, че го гледа. Дори ако видеше лицето, което го гледаше, това нямаше да му помогне.

Лицата могат да се променят. Гледането не.

Тази нощ нямаше сън за мен. Следващият ден, неделя, премина в мъгла от умора и тревога. Заведох Коуди и Астор в един парк наблизо, седях на пейката и се опитвах да подредя купчината неподатлива информация и догадки, с които разполагах. Парчетата отказваха да се подредят в каквато и да било смислена картина. Дори ако ги изковях в полусвързана теория, тя не ми казваше нищо, което да ми помогне да разбера как да намеря Странника.

Най-доброто, което измислих, беше някаква недооформена идея как Мрачният странник и другите като него се мотаят из този свят от поне три хиляди години. Но беше невъзможно да кажа защо моят ще бяга от някой друг — особено след като и преди бях срещал други без никаква реакция освен наежени пера. Идеята ми за новия татко лъв изглеждаше особено пресилена на приятното слънчице в парка на фона на децата, които си чуруликаха заплахи едно на друго. Статистически погледнато, около половината от тях имаха нови татковци, ако се основаваме на процента на разводите, а те си бяха живи и здрави.

Оставих отчаянието да ме залее, чувство, което изглеждаше малко абсурдно в прекрасния следобед в Маями. Странника го нямаше, бях сам и единственото решение, което ми хрумваше, беше да науча арамейски. Можех само да се надявам, че от някой прелитащ самолет на главата ми ще падне парче замръзнала отпадна вода и ще ме избави от мъките ми. Вдигнах поглед с надежда, но и в това нямах късмет.

Поредната полубезсънна нощ, нарушена само от повтарянето на странната музика, която ме спохождаше насън и ме будеше, когато сядах в леглото, за да тръгна към нея. Нямах представа защо идеята да тръгна след музиката ми изглежда толкова добра; още по-малко представа имах къде иска да ме отведе, но явно отивах натам. Очевидно се разпадах, пързалях се бързо по нанадолнището към сивото празно безумство.

В понеделник сутринта един замаян и омалямаскан Декстър се довлече до кухнята, където незабавно и жестоко беше връхлетян от урагана Рита, която се хвърли към мен, размахала огромна купчина листа и компактдискове.

— Искам да ми кажеш какво мислиш — каза тя и ми се стори, че това е нещо, което предвид безрадостните ми мисли тя определено не иска , но преди да успея да измисля дори меко възражение, тя ме бутна на стола и започна да размята листовете.

— Това е подредбата на цветята, която Ханс иска да използва — започна и ми показа поредица снимки, които действително бяха цветни по природа. — Това е за олтара. Може би е малко прекалено… О, не знам — продължи отчаяно. — Дали някой ще се подиграва, че има толкова много бяло?

Въпреки че съм известен с истински тънкото си чувство за хумор, в ума ми се появиха много малко шеги, свързани с белия цвят, но преди да успея да я успокоя по този въпрос, Рита вече прелистваше нататък.