Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Както и да е, това е подредбата на масите, която, надявам се, ще подхожда на това, което прави Мани Борк. Може би трябва да помолим Винс да го нагледа?

— Амиии — казах аз.

— О, за бога, виж колко е часът — каза тя и преди да успея да изрека и сричка повече, трупна дисковете в скута ми. — Стесних до шест групи. Можеш ли днес да ги прослушаш и да ми кажеш какво мислиш? Благодаря, Декс — продължи тя неуморно и се наведе да ме целуне по бузата, след което тръгна към вратата, вече минала на следващата точка от списъка.

— Коуди? — провикна се. — Време е да тръгваме, миличък! Хайде!

Последваха още три минути суматоха, най-съществената част от които бяха Коуди и Астор, които пъхнаха глави през вратата на кухнята, за да ми кажат довиждане, а после входната врата се затръшна и настъпи тишина.

И в тишината ми се стори, че почти долавям, както го бях чувал през нощта, слабото ехо на музиката. Знаех, че трябва да скокна и да изтичам през вратата, здраво стиснал нож между зъбите си — да се втурна в ярката дневна светлина и да намеря това нещо, каквото и да беше то, да го хвана за рогата и да го посека — но не можех.

Уебстраницата на Молох беше набила страха си в мен и макар да съзнавах, че е глупаво, грешно, контрапродуктивно, напълно не-декстърско във всяко отношение, не можех да се противопоставя. Молох — тъпо древно име. Стар мит, изчезнал преди хиляди години, срутен заедно с храма на Соломон. Не беше нищо, фантазия на праисторическо въображение, по-малко от нищо — само дето се страхувах от него.

Изглежда, нямаше какво да направя, освен да изкарам някак деня с наведена глава и с надеждата то — каквото и да беше — да не ме докопа. Бях страшно уморен и това вероятно усилваше чувството ми на безпомощност. Не мислех така обаче. Струваше ми се, че нещо много зло ме обикаля, ноздрите му са изпълнени с моята миризма и вече усещам острите му зъби върху врата си. Можех само да се надявам, че ще продължи преследването за удоволствие малко повече, но рано или късно щях да усетя ноктите му и тогава щях да изблея, да подритна с копита и да умра. В мен не беше останала борба — всъщност не беше останало почти нищо, освен някаква рефлекторна човещина, която ми казваше, че е време да тръгвам за работа.

Взех купчината дискове на Рита и се завлякох до вратата. И докато стоях на прага и заключвах, един бял авалон много бавно се отдели от бордюра и продължи с лениво безочие, което разсече цялата ми умора и отчаяние и се заби в мен с тръпка на истински ужас, която ме запрати с гръб към вратата, а дисковете се изплъзнаха от пръстите ми и се стовариха на пътеката.

Колата бавно мина по улицата до знака стоп. Гледах безсилен и безчувствен. Когато стоповете й проблеснаха и тя тръгна нагоре по пряката, една малка част от Декстър се събуди и беше много ядосана.

Може би заради абсолютно дръзкото нехайно неуважение от страна на авалона, а може би просто имах нужда от приток на адреналин в добавка към сутрешното си кафе. Каквото и да беше, то ме изпълни с чувство на сурово негодувание и още преди да реша какво да правя, вече го правех: изтичах по алеята към колата си, скочих зад волана и бързо тръгнах след авалона.

Игнорирах знака „стоп“, ускорих по пряката и зърнах колата, когато тя зави надясно няколко пресечки по-нататък. Карах много по-бързо, отколкото би трябвало, и го видях да свърва към Ю Ес 1. Скъсих разстоянието и ускорих, обезумял от желанието да го догоня, преди да се изгуби в пиковия трафик.

Бях само на пресечка зад него, когато той зави на север по Ю Ес 1 и аз го последвах, без да обръщам внимание на свирещите спирачки и оглушителния акорд на клаксоните на другите водачи. Авалонът беше десетина коли пред мен и аз използвах маямските си шофьорски умения, за да се доближа, като се съсредоточих върху пътя, като не обръщах внимание на линиите, които разделяха платната, и дори не успявах да се насладя на цветистия език, който ме съпровождаше от околните коли. Червеят се беше надигнал и макар да нямаше много зъби, беше готов за битка, както и там да се биеха червеите. Бях ядосан — поредната новост за мен. Целият мрак се беше оттекъл от мен и бях натикан в ярък скучен ъгъл, където стените се приближаваха към мен — но стига вече. Време беше Декстър да отвърне на удара. Всъщност не знаех какво точно смятам да правя, когато настигна другата кола, но със сигурност щях да го направя.

Бях на половин пресечка зад авалона, когато шофьорът му ме забеляза и веднага ускори, мушна се в най-лявата лента в едно толкова тясно пространство, че колата зад него наби спирачки и се завъртя. Двете следващи коли се удариха в нея и ушите ми се изпълниха с рев на клаксони и спирачки. Отдясно видях точно толкова място, че да се промуша през него, за да заобиколя катастрофата, след което се върнах вляво във вече свободното платно. Авалонът беше пред мен и набираше скорост, но аз скочих на газта и го последвах.