Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Дебора свъси вежди и погледна страничния вход на галерията. Там с едно от ченгетата стоеше висок мъж с раиран крепонен костюм и папийонка и тревожно гледаше Дебора.

— Кой е този? — попита тя Винс.

— Професор Келър — отвърна той. — Преподавател по история на изкуството. Той е намерил трупа.

Все още навъсена, Дебора стана и махна на униформеното ченге да доведе професора.

— Професор…? — каза Дебора.

— Келър. Гас Келър — каза професорът. Беше добре изглеждащ мъж на шейсетина години. На бузата му имаше белег, който приличаше на белег от дуел. Не изглеждаше пред припадък от гледката на трупа.

— Значи вие сте намерили трупа? — попита Дебора.

— Точно така — каза той. — Идвах да видя един нов експонат — месопотамско изкуство, интересно е — и го видях тук в храстите. — Намръщи се. — Преди около час, струва ми се.

Дебора кимна, все едно вече знаеше всичко това, дори месопотамската част, което си е стандартен полицейски трик да накараш хората да искат да добавят още подробности, особено ако се чувстват малко виновни. При Келър явно не ставаше. Той просто стоеше и чакаше друг въпрос, а Дебора стоеше и се мъчеше да го измисли. С право се гордея с трудно придобитите си изкуствени социални умения и не исках мълчанието да се проточи неловко, така че се покашлях и Келър ме погледна.

— Какво можете да ни кажете за керамичната глава? — попитах. — От художествена гледна точка. — Дебора ме изгледа кръвнишки, но пък може би завиждаше, че съм се сетил да питам преди нея.

— От художествена гледна точка ли? Нищо особено — каза Келър и погледна бичата глава до трупа. — Изглежда направена по калъп, а после изпечена в доста примитивна пещ. Може би дори в голяма печка. Но исторически погледнато е много по-интересна.

— Какво имате предвид под по-интересна? — сопна се Дебора и той сви рамене и каза:

— Е, не е съвършена, но някой се е опитал да пресъздаде един много стар стилизиран модел.

— Колко стар? — попита Дебора.

Келър вдигна вежда и сви рамене, все едно да й каже, че не е задала правилния въпрос, но отговори:

— Три или четири хиляди години.

— Много стар — вметнах услужливо и двамата ме погледнаха, което ме накара да си помисля, че трябва да добавя нещо умно, така че казах: — И от коя част на света?

Келър кимна. Отново се бях направил на умен.

— От Близкия изток — каза той. — Виждаме подобен мотив във Вавилон и дори по-рано около Йерусалим. Главата на бика явно е свързана с почитането на един от старшите богове. Особено неприятен, впрочем.

— Молох — казах и чак гърлото ме заболя от името.

Дебора ме изгледа яростно, вече абсолютно сигурна, че съм крил нещо от нея, а Келър продължи:

— Да, точно така. Молох харесвал човешки жертвоприношения. Особено на деца. Било стандартна сделка — принасяш детето си в жертва и той ти гарантира добър урожай или победа над враговете.

— Е, тогава тази година можем да очакваме много добър урожай — казах, но никой от двамата не сметна, че шегата ми си заслужава да се усмихне. Е, човек прави каквото може, за да внесе малко веселие в този мрачен свят, и ако хората не искат да откликнат на усилията ти, значи те губят.

— Какъв е смисълът в изгарянето на телата? — попита Дебора.

Келър се усмихна бързо, нещо като професорска усмивка тип „благодаря ви за този въпрос“.

— В това е ключът към целия ритуал. Имало е огромна статуя на Молох с глава на бик, която всъщност е била пещ.

Сетих се за Халпърн и неговия „сън“. Беше ли знаел за Молох, или му беше дошло, както музиката идваше при мен? Или Дебора беше права от самото начало и той наистина беше отишъл при статуята и беше убил момичетата — колкото и невероятно да изглеждаше?

— Пещ — каза Дебора и Келър кимна. — И хвърляли телата в нея? — попита тя с изражение, което подсказваше, че й е трудно да повярва и че тъкмо той е виновен за това.

— О, много по-интересно е — каза Келър. — В ритуала ставало чудо. Много изтънчено шарлатанство, между другото. Но тъкмо затова Молох се радвал на такава продължителна популярност — било убедително и вълнуващо. Статуята имала ръце, които се протягали към паството. Когато положели жертвата в ръцете му, Молох сякаш оживявал и я изяждал — ръцете бавно се вдигали и я слагали в устата му.

— И в пещта — казах аз, понеже не исках да ме изолират повече. — А музиката свирела.

Дебора ме погледна странно и осъзнах, че никой не е споменавал музика, но Келър не обърна внимание и отвърна: