Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— И иска да вдигне цената, така ли?

Винс вече определено гореше. Измънка нещо и се опита да се извърне още повече.

— Какво? — попитах. — Какво каза?

— Двойно — каза той много тихо, но поне го чух и повторих:

— Двойно?

— Да.

— По петстотин долара на куверт?

— Сигурен съм, че ще е много хубаво — каза яркочервеният Винс.

— За петстотин долара на куверт би трябвало да е много повече от много хубаво. Трябва да паркира колите, да измете пода и да направи масаж на всички гости.

— Това е гребенът на вълната, Декстър. Сигурно ще пишат за сватбата ти в някое списание.

— И вероятно ще е „Банкрутът днес“. Трябва да говорим с него, Винс.

Той поклати глава и продължи да гледа тревата. После каза:

— Не мога.

Човешките същества са чудна комбинация от глупост, невежество и тъпоумие, нали? Дори тези, които се преструват през повечето време, като Винс. Ето че той, безстрашният лабораторен работник, само на сантиметри от умъртвен по ужасен начин труп, който не му въздействаше повече от някой дънер, се беше сковал от страх при мисълта да се изправи пред един дребосък, който си изкарва прехраната, като скулптира шоколад.

— Добре — казах. — Аз ще говоря с него.

Той най-сетне ме погледна и каза:

— Внимавай, Декстър.

Догоних Дебора, докато тя вече обръщаше колата. За мое щастие спря, за да се метна вътре и да отидем до учебния отдел. Нямаше какво да ми каже през краткото пътуване, а и аз бях твърде притеснен от собствените си проблеми, за да ми пука.

След кратко търсене в списъците открихме, че в курсовете на Халпърн няма Тами.

— Вижте миналия семестър — каза Дебора. Направихме го. Отново нищо.

— Добре — каза тя намръщено. — Тогава вижте курсовете на Уилкинс.

Идеята беше чудесна и в доказателство на това веднага улучих — госпожица Конър посещаваше семинара на Уилкинс по ситуационна етика.

— Добре — каза Дебора. — Вземи й адреса.

Тами Конър живееше съвсем наблизо и Дебора бързо ни закара и паркира неправилно пред сградата. Слезе от колата и тръгна към входа още преди да успея да си отворя вратата, но я последвах колкото можех по-бързо.

Стаята беше на третия етаж. Дебора реши да взема стъпалата по две наведнъж вместо да се бави да натиска копчето на асансьора, и тъй като нямах достатъчно дъх, за да мрънкам, не мрънках. Стигнах тъкмо навреме да видя едно едро момиче с черна коса и очила да отваря вратата на стаята на Тами.

— Да? — каза момичето и свъси вежди.

Дебс й показа значката си и попита:

— Тами Конър?

Момичето ахна и вдигна ръка към гърлото си.

— Божичко, знаех си!

— Вие ли сте Тами Конър, госпожице?

— Не, не. Не съм, разбира се — каза момичето. — Аз съм Алисън, съквартирантката й.

— Знаете ли къде е Тами, Алисън?

Момичето всмука долната си устна, задъвка я и енергично заклати глава.

— Не.

— Откога я няма? — попита Дебора.

— От два дни.

— От два дни? — Дебора вдигна вежди. — Това обичайно ли е?

Вместо да си отгризе долната устна, Алисън продължи да я дъвче. Спря само колкото да каже бързо:

— Не би трябвало да казвам нищо.

Дебора я изгледа продължително.

— Мисля, че все пак ще трябва да кажеш нещо, Алисън. Смятаме, че Тами може сериозно да е загазила.

Това ми се стори доста мек начин да кажеш, че мислим, че е мъртва, но не реагирах, тъй като явно имаше огромен ефект върху Алисън.

— О! — каза тя и се разтрепери. — Знаех си , че ще стане така.

— Какво мислиш, че е станало? — попитах.

— Хванали са ги. Казвах й.

— Сигурен съм. Защо не кажеш и на нас?

— О — задърдори тя. — Има връзка с един преподавател. О, господи, тя ще ме убие , че ви казах!

Лично аз не мислех, че Тами вече може да убие когото и да било, но за всеки случай попитах:

— Тами носеше ли бижута?

Тя ме погледна, все едно съм луд.

— Бижута ли? — Повтори думата, сякаш беше на чужд език — арамейски вероятно.

— Да, точно така — казах насърчаващо. — Пръстени, гривни, нещо такова.

— Като платинената й гривна за глезен? — каза Алисън. Доста услужливо според мен.

— Да, точно като нея — казах аз. — По нея имаше ли някакви знаци?

— Ами да, името й — каза тя. — Боже, тя така ще ми се ядоса !

— Знаеш ли с кой преподавател е имала връзка, Алисън? — попита Дебора.

Алисън пак заклати глава.

— Наистина не бива да ви казвам.

— С професор Уилкинс ли? — попитах. Дебора ме изгледа гневно, но реакцията на Алисън беше много по-удовлетворителна.