Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— О, боже — възкликна тя. — Кълна се, че не съм го казвала.

С едно обаждане по мобилния получихме адреса на доктор Уилкинс в Коконът Гроув. Беше квартал Мурингс, което значеше, че или университетът плаща на преподавателите много повече отпреди, или че професор Уилкинс разполага с независими средства. Докато завивахме по улицата му, заваля следобедният дъжд, заплиска по платното на коси водни завеси, после отслабна до ръмеж, после отново се усили.

Лесно намерихме къщата. Номерът беше написан на жълтата висока два метра ограда. Алеята беше препречена от порта от ковано желязо. Дебора спря, слязохме и надникнахме през портата. Доста скромен дом — не повече от декар и половина и на цели 75 метра от водата, така че Уилкинс може да не беше чак толкова богат.

Докато търсехме начин да дадем знак, че сме дошли и че желаем да влезем, входната врата се отвори и излезе мъж с яркожълт дъждобран. Тръгна към паркираната на алеята кола, син лексус.

Дебора се провикна:

— Професоре? Професор Уилкинс?

Мъжът ни погледна изпод качулката на дъждобрана.

— Да?

— Може ли да поговорим за момент, ако обичате? — каза Дебора.

Той бавно тръгна към нас, килнал глава на една страна.

— Зависи. Кои сте вие?

Дебора бръкна в джоба за значката си и професор Уилкинс предпазливо спря — сигурно се притесни, че ще извади ръчна граната.

— Ние сме полицията — успокоих го.

— Така ли? — каза той и се обърна към мен с крива усмивка, която застина, когато ме видя, потрепна и после се превърна в много посредствена фалшива усмивка. Понеже съм експерт по престорените емоции и изражения, нямах никакви съмнения — моята скромна особа някак си го беше стреснала и той го прикриваше, като се преструваше, че се усмихва. Но защо? Ако беше виновен, сигурно мисълта за полиция пред портата щеше да е по-лоша от Декстър пред портата. Професорът погледна Дебора и каза:

— А, да, видяхме се пред кабинета ми.

— Точно така — каза Дебора и най-сетне измъкна значката си.

— Съжалявам, дълго ли ще отнеме? Малко бързам — каза той.

— Само два-три въпроса, професоре — каза Дебора. — Ще отнеме не повече от минутка.

— Е — каза той, като местеше поглед от значката към лицето ми и обратно. — Добре. — Отвори портата и я задържа. — Ще влезете ли?

Въпреки че вече бяхме мокри до кости, ми се стори добра идея да се скрием от дъжда, така че тръгнахме след Уилкинс и влязохме в къщата.

Интериорът беше в едновремешен класически богаташки стил. Не бях виждал такъв от дете, когато Маями Вайс се превърна в доминиращ декоративен модел в областта. Но това беше стара школа, навяваше спомени за времето, когато местността се казвала Нът Гроув заради разпуснатия си бохемски вкус.

Подовете бяха от червеникавокафяви плочки, достатъчно лъскави, че да се обръснеш над тях. Имаше място за разговори, състоящо се от кожен диван и два подхождащи му стола от дясната страна до един голям панорамен прозорец. До прозореца имаше бар с голям остъклен шкаф за вино с контролирана температура; на стената до него висеше абстрактна картина на голо тяло.

Уилкинс ни поведе покрай две саксии към дивана, но на няколко крачки пред него се разколеба.

— О — каза, докато сваляше качулката на дъждобрана си, — май сме малко мокри за кожените мебели. Може ли да ви предложа високи столчета? — И махна към бара.

Погледнах Дебора. Тя сви рамене и каза:

— Можем да стоим и прави. Ще отнеме само минутка.

— Добре — каза Уилкинс. Скръсти ръце и й се усмихна. — Какво е толкова важно, че пращат дама като вас в такова време?

Дебора леко се изчерви — дали от раздразнение, или от друго, не зная. После попита:

— Кога Тами Конър ви стана любовница?

Доволното изражение на Уилкинс се стопи и за миг на лицето му се изписа нещо много студено и неприятно.

— Откъде чухте това?

Виждах, че Дебора се опитва да го изкара от равновесие, и понеже това е сред специалитетите ми, аз също се включих:

— Ще се наложи ли да продадете тази къща, ако не получите щатното място?

Очите му се стрелнаха към моите и в погледа му нямаше нищо приятно.

— Трябваше да се сетя. Казал ви го е Халпърн, нали? Наклеветил ме е.

— Тами Конър — повтори Дебора.

Уилкинс пак я погледна и с видимо усилие възвърна спокойната си усмивка.

— Съжалявам. Не мога да свикна, че вие сте коравото ченге. Предполагам, че тази техника при вас е доста успешна.

— Засега не е — обадих се. — Не отговорихте на нито един от въпросите ни.