Джеф Линдзи - Декстър в мрака

От файла на Интерпол научих, че Старзак е лош човек — точно като тези, които обикновено търсех за хобито си. Някой ме беше преследвал с неговата кола, а после беше стигнал дотам, че беше вкарал колата в канала, за да избяга. Възможно беше някой да е откраднал колата и Старзак да е невинен. Не мислех обаче така, а и докладът на Интерпол ме подкрепяше. За всеки случай проверих докладите за откраднати автомобили. Старзак и колата му ги нямаше там.

Добре. Сигурен бях, че е бил той, и това потвърждаваше вината му. Знаех какво да направя: бях сам отвътре, но това значеше ли задължително, че не мога да го направя?

Топлата светлина на увереността припламна под гнева ми и го докара до бавно, сигурно кипене. Не беше като златния стандарт за сигурност, който винаги бях получавал от Странника, но определено беше повече от интуиция. Да, сигурен бях. Нямах обичайните солидни доказателства, но това нямаше значение. Старзак беше нажежил ситуацията до степен, че нямах съмнение, и беше оглавил списъка ми. Щях да го намеря и да го превърна в лош спомен и капка засъхнала кръв в кутийката си от палисандър.

И след като за първи път го бях ударил на емоции, позволих на една малка искрица надежда да разцъфне. Когато се оправех със Старзак и направех всички неща, които никога досега не бях правил сам, беше напълно възможно Мрачният странник да се върне. Нямах представа как действат тези неща, но имаше известен смисъл, нали така? Странникът винаги беше с мен и ме подтикваше — нямаше ли вероятност да се появи, ако създам нужната ситуация? И нима Старзак не стоеше пред очите ми и направо не молеше да се справя с него?

И ако Странникът не се върнеше, защо да не започна да съм себе си сам? Аз бях този, който вършеше тежката работа — не можех ли да продължа с призванието си въпреки опразненото си състояние?

Всички отговори натиснаха едно гневно червено „да“. И за миг спрях и автоматично зачаках за обичайния ответен шепот на удоволствие откъм тъмния вътрешен ъгъл — но той, разбира се, не дойде.

Нямаше значение. Можех да го направя сам.

Напоследък доста поработвах вечер, така че на лицето на Рита нямаше изненада, когато след вечеря й казах, че трябва да се върна в офиса. Разбира се, не се бях отървал от Коуди и Астор, които искаха да дойдат с мен и да правят нещо интересно или да остана вкъщи и да играем на жмичка. Но след малко придумване и няколко смътни заплахи ги отскубнах от себе си и се плъзнах през вратата в нощта. Моята нощ, последният ми останал приятел с хилавия полумесец, проблясващ на скучното бездейно небе.

Старзак живееше в ограден район, но пазачът на минимална заплата в малка будка е много по-добър да вдига цената на имота, отколкото да държи настрана някой с опита и глада на Декстър. И въпреки че трябваше да повървя, след като оставих колата на улицата достатъчно далеч от къщичката на пазача, нямах нищо против. Твърде много вечери напоследък си бях лягал късно и твърде много сутрини бях ставал кисел, така че ми беше приятно да съм на крака и да се движа към цел, която си заслужава.

Бавно обиколих квартала, намерих адреса на Старзак и го подминах, все едно съм някой съсед на вечерна разходка. В предната стая светеше лампа, а на алеята имаше само една кола. Номерът беше от Флорида, от Манатее Каунти. В Манатее Каунти живеят само 300 000 души, а по пътищата има поне два пъти повече коли, които твърдят, че са оттам. Това е трик за коли под наем, измислен да прикрива факта, че шофьорът е наел кола и съответно е законна мишена за всеки хищник, копнеещ за лесна плячка.

Усетих лек прилив на очакване. Старзак си беше вкъщи и щом имаше кола под наем, беше по-вероятно той да е вкарал своята кола в канала. Минах покрай къщата, оглеждах се дали някой не ме е видял. Не видях нищо, чух само слабия звук от телевизор някъде наблизо.

Заобиколих по пресечката и намерих една тъмна къща с монтирани щори против ураган — много добър знак, че вкъщи няма никой. Минах през притъмнелия двор и покрай високия жив плет, който го разделяше от двора на Старзак. Пъхнах се в една пролука в храстите, нахлузих чистата маска на лицето си, сложих си ръкавиците и зачаках очите и ушите ми да се нагодят. И ми хрумна колко нелепо ще изглеждам, ако ме види някой. Досега никога не се бях притеснявал за това — радарът на Странника бе отличен и винаги ме предупреждаваше за нежелани очи. Но сега, без помощ отвътре, се чувствах гол. И докато това чувство ме заливаше, го последва друго: чиста безпомощна глупост.