Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— О — каза тя. — Сигурен ли си… искам да кажа, много ли е кървав?

— Не е заради това — казах и се запитах какво ли иска да чуе. — Просто е много… озадачаващ.

Рита кимна и каза:

— Понякога, когато спреш да мислиш за нещо за известно време, отговорът идва сам.

— Може би си права — отвърнах, което си беше живо насилване на истината.

— Ще си доядеш ли закуската?

Погледнах чинията с купчината недоядени палачинки и засъхнал сироп. Научно погледнато знаех, че все още са вкусни, но в момента изглеждаха апетитни колкото мокър стар вестник.

— Не.

Рита ме погледна разтревожено. Когато Декстър не си дояде закуската, сме в непозната територия.

— Защо не излезеш с лодката? — попита тя. — Това винаги ти помага да се отпуснеш. — Сложи ръка на челото ми с агресивна загриженост, а Коуди и Астор вдигнаха очи, на лицата им беше изписана надеждата да се повозят, и изведнъж ми се стори, че съм сред плаващи пясъци.

Станах — това беше прекалено. Дори не можех да отговоря на собствените си очаквания, а да ме карат да се разправям и с техните беше задушаващо. Не знаех дали е заради провала ми със Старзак, заради преследващата ме музика, или защото бях всмукан от семейния живот. Може би беше комбинация от всички тези неща, които ме дърпаха всяко със своето гравитационно поле и засмукваха парчетата във вихър от прилепчива нормалност, от която ми се искаше да крещя, а бях неспособен дори да скимтя. Просто трябваше да се махна оттук.

— Имам малко работа — казах и те ме погледнаха засегнато и изненадано.

— О — каза Рита. — Каква работа?

— За сватбата — изтърсих без никаква представа какво ще кажа след това, доверявах се сляпо на импулса. И за мое щастие поне едно нещо се нареди добре, защото си спомних разговора си с изчервяващия се раболепен Винс Масуока. — Трябва да говоря с уредника на храната.

Рита светна.

— Ще се виждаш с Мани Борк? О… Това наистина е…

— Да, наистина — уверих я. — Няма да се бавя. — Така че в разумното за събота сутрин време от десет без петнайсет се сбогувах сърдечно с мръсните чинии и домакинската работа и се качих в колата си. По улиците беше необичайно спокойно и докато карах към Саут Бийч, не видях никакво насилие или престъпление, което беше все едно да видя сняг в курорта Фонтенбло. Заради последните събития държах под око огледалото за задно виждане. За минута ми се стори, че някаква подобна на джип червена кола ме преследва, но после намалих и тя ме задмина. Движението беше спокойно и в десет и петнайсет стигнах, хванах асансьора и почуках на вратата на Мани Борк.

Последва много дълъг момент на тишина и почуках още веднъж, този път с повече ентусиазъм. Тъкмо се канех да опитам наистина събуждащ салют по вратата, когато тя се отвори и крайно замаяният и почти гол Мани Борк запримигва насреща ми.

— Леле божке! — изграчи. — Колко е часът?

— Десет и петнайсет — казах ведро. — Направо си е време за обяд.

Може би не се беше събудил съвсем, а може би смяташе, че е толкова смешно, че си струва да го повтори, така че го направи:

— Леле божке!

— Може ли да вляза? — попитах учтиво и той примига още няколко пъти, след което отвори вратата докрай и каза:

— Дано да има причина.

Последвах го покрай ужасното арт нещо в антрето и до кокошарника до прозореца. Той се метна на своето столче, а аз седнах срещу него.

— Трябва да поговорим за сватбата ми — казах. Той поклати много сърдито глава и изписка:

— Франки! — Отговор не последва и той се опря на тънката си ръчичка и забарабани с другата по масата. — Тая малка кучка… По дяволите… Франки! — провикна се в нещо като много високо мучене.

След миг откъм вътрешността на апартамента долетя тътрене и след още миг се появи млад мъж, който вървешком загръщаше халата си и приглаждаше провисналата си кестенява коса. Спря пред Мани.

— Здрасти — каза. — Да де. Добро утро.

— Донеси кафе, много бързо — каза Мани, без да го поглежда.

— Ъхъ — каза Франки. — Хубаво де. Окей. — Поколеба се половин секунда, достатъчно да даде на Мани време да размаха миниатюрния си юмрук и да изписка:

— Веднага, по дяволите!

Франки преглътна и хукна към кухнята, а Мани отново подпря своята извисяваща се четирийсеткилограмова раздразнителност на юмрука си и затвори очи с въздишка, сякаш изтормозен от безчетни орди наистина тъпи демони.

Понеже беше очебийно, че няма да говорим преди кафето, с удоволствие се загледах през прозореца. На хоризонта имаше три големи товарни кораба, които пуфкаха кълбета дим, а по-близо до брега — доста лодки и яхти, вариращи от мултимилионни играчки, поели към Бахамите, до групичка сърфисти близо до плажа. Яркожълт каяк се отдалечаваше от брега, явно за да посрещне товарните кораби. Слънцето грееше, чайки хвърчаха да търсят боклуци и аз чаках Мани да получи кафепреливането си.