Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Когато стигнах в апартамента на Мани, Дебора хич не беше в настроение за приказки. Стоеше наведена над Камила Фиг, която снемаше отпечатъци около краката на масата до прозореца. Не ме погледна, така че надникнах в кухнята, където Анхел Батиста се беше навел над трупа.

— Анхел — казах и за миг не повярвах на очите си, така че попитах: — Това женска глава ли е?

Той кимна и боцна главата с химикалката си.

— Сестра ти казва, че тря’а да е момичето от музея Лоу. Сложили са я тук, щото тоя е пълен bugero.

Погледнах двата среза — единия точно над раменете, другия точно под брадичката. Този на главата пасваше на това, което виждахме досега, направен чисто и внимателно. Но този на тялото, което се предполагаше, че е на Мани, беше много по-груб, сякаш убиецът беше бързал. Ръбовете на двата среза бяха притиснати един към друг, но разбира се, не съвпадаха добре. Дори без мрачното вътрешно мълвене виждах, че това е някак различно, и тъничкият леден пръст, който полази по врата ми, ми подсказваше, че разликата може би е много важна — може би дори за сегашните ми главоболия. Освен този смътен и незадоволителен призрак на загатване обаче за мен тук имаше само безпокойство.

— Има ли друг труп? — попитах, като си спомних за бедния малтретиран Франки.

Анхел вдигна рамене, без да вдига поглед.

— В спалнята. Само са го наръгали с нож. Оставили са му главата. — Изглеждаше малко обиден, че някой ще си даде толкова труд и ще остави главата, но май нямаше какво да добави, така че се махнах и отидох при сестра ми, която клечеше до Камила.

— Добро утро, Дебс — казах с веселост, каквато изобщо не чувствах, и явно не бях единственият, защото тя даже не ме погледна.

— По дяволите, Декстър. Ако нямаш нещо наистина добро за мен, стой настрана, мамка ти!

— Не е чак толкова добро — казах. — Но онзи в спалнята се казва Франки. Този тук е Мани Борк, появяваше се в лъскавите списания.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами, малко е неловко, но може да съм един от последните хора, които са го видели жив.

Тя се изправи.

— Кога?

— В събота сутринта. В десет и половина. Точно тук. — И посочих чашката кафе, която все още беше на масата. — Това са моите отпечатъци.

Дебора ме гледаше невярващо и клатеше глава.

— Ти си го познавал ? Бил ти е приятел?

— Наех го за кетъринга на сватбата. Казваха, че бил много добър.

— Аха — каза тя. — И какво си търсил тук в събота сутринта?

— Той ми вдигна цената. Исках да го накарам да я свали.

Тя огледа апартамента и погледна през прозореца към гледката за милион долара.

— Колко взимаше? — попита.

— Петстотин долара на куверт — отговорих.

Тя рязко обърна глава към мен.

— Мама му стара! За какво?

Вдигнах рамене.

— Не искаше да ми каже и не искаше да свали цената.

— Петстотин долара за куверт ?

— Височко е, нали? Или трябва да кажа беше ?

Дебора задъвка долната си устна, без да мига, после ме хвана за лакътя и ме издърпа встрани от Камила. Все още виждах един малък крак да стърчи от кухненската врата, където скъпият покойник беше срещнал преждевременния си край, но Дебора ме отведе чак в другия край на стаята.

— Декстър — почна тя, — закълни се, че не си го убил.

Както вече съм споменавал, нямам истински емоции. Упражнявал съм се дълго и упорито да реагирам като човешко същество в почти всички възможни ситуации — но тази ме свари неподготвен. Какво е правилното изражение, когато сестра ти те обвинява в убийство? Шок? Гняв? Неспособност да повярваш? Това май го няма в учебниците.

— Ами… — казах. Не беше извънредно умно, но беше всичко, за което се сетих.

— Защото няма да ти се размине, ако си ти — каза тя. — Не и за нещо такова.

— Никога не бих… Това не е… — Поклатих глава и наистина ми се стори ужасно несправедливо. Първо Мрачният странник ме бе напуснал, а сега сестра ми и съобразителността ми очевидно също бяха избягали. Всички плъхове бягаха, докато бедният кораб Декстър бавно потъваше сред вълните.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да организирам екипажа да изгребе поне малко вода. Дебора беше единственият човек на света, който знаеше какъв съм наистина, и въпреки че все още свикваше с тази мисъл, си бях мислил, че разбира поставените от Хари изключително внимателни граници и че разбира, че никога не бих ги прекрачил. Явно бях сбъркал.

— Дебора — казах, — защо ми е да…

— Стига глупости — сопна се тя. — И двамата знаем, че може да си го направил. Бил си тук точно по време на убийството. И имаш доста добър мотив да се измъкнеш и да не му платиш петдесет хиляди. Или е така, или вярвам, че го е направил някой от затвора.