Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Откъм кухнята се чу страхотен трясък и приглушеното „Мамка му!“ на Франки. Мани стисна очи, все едно можеше да се изолира от цялата агония, че е заобиколен от ужасяваща глупост. Само след минути Франки пристигна със сервиза за кафе, сребърен почти безформен чайник и три ниски каменни чаши, поставени върху прозрачен поднос във формата на палитра.

С треперещи ръце сложи пред Мани една чашка и я напълни. Мани отпи мъничка глътка, въздъхна тежко без никакво чувство на облекчение и най-сетне отвори очи.

— Добре — каза, обърна се към Франки и добави: — Върви да почистиш ужасната мръсотия и ако после настъпя някое стъкло, кълна се в бога , ще те изкормя. — Франки запреплита крака към кухнята, а Мани отпи още една микроскопична глътка, преди да обърне мътния си гневен взор към мен.

— Искаш да говорим за сватбата ти — каза, сякаш не можеше да повярва.

— Точно така — отвърнах.

Той поклати глава.

— Хубавец като теб. Защо ти е да се жениш?

— Заради данъчните облекчения — отвърнах. — Може ли да поговорим за менюто?

— В събота призори? Не — каза той. — Това е ужасен, безсмислен, примитивен ритуал. — Предположих, че говори за сватбата, а не за менюто, въпреки че с Мани човек не можеше да е сигурен. — Истински се ужасявам, че някой би се подложил на това по своя воля . Но — каза той и махна снизходително с ръка — поне ми дава възможност да експериментирам.

— Чудех се дали не може да експериментираш малко по-евтино.

— Възможно е — каза той и за първи път показа зъбите си, но това можеше да се нарече усмивка само ако се съгласиш, че измъчването на животни е забавно, — но няма да стане.

— Защо?

— Защото вече съм решил какво искам да правя и ти не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

В интерес на истината имаше няколко неща, за които се сещах, за да го спра, но нито едно от тях — колкото и да бяха приятни — нямаше да мине пред строгите правила на Кодекса на Хари, така че не можех да ги направя.

— Дори любезното призоваване към здравия разум ли няма да има ефект? — попитах с надежда.

Той ми се ухили злобно.

— Колко любезно по-точно?

— Ами мислех да кажа „моля“ и да се усмихвам много — отвърнах.

— Не стига — каза той. — Изобщо.

— Винс каза, че предполагаш около петстотин долара на куверт.

— Не предполагам — озъби се той. — И не искам да броя шибаните ти стотинки.

— Разбира се — казах с цел да го поуспокоя. — Нали не са твои стотинки.

— Приятелката ти подписа шибания договор — каза той. — Мога да ти взема колкото си поискам.

— Все трябва да има нещо, което мога да направя, за да посваля цената — казах с надежда.

Озъбването се отпусна до патентованата му злобна усмивка и той каза:

— Не и на този стол.

— Тогава какво мога да направя?

— Ако питаш какво можеш да направиш, за да си променя решението — нищо. Нищичко. Хората се редят на опашка да ме наемат — зает съм за две години напред и ти правя огромна услуга. — Злобната усмивка се разшири в нещо почти свръхестествено. — Така че се приготви за чудо. И много тежка сметка.

Станах. Това джудже очевидно нямаше да се огъне и не можех да направя нищо по въпроса. Наистина исках да кажа нещо от сорта на „Още не съм казал последната си дума“, но и в това нямаше особен смисъл. Така че просто му се усмихнах и казах:

— Добре. — И излязох. Докато вратата се затваряше след мен, го чух как вече крещи на Франки:

— Размърдай си тлъстия задник, за бога, и разкарай тая помия от шибания ми под!

Докато вървях към асансьора, усетих леден стоманен пръст да докосва врата ми и само за миг почувствах слабо гадене, сякаш Мрачният странник беше потопил палеца на крака си във водата и се беше дръпнал, разбрал, че е прекалено студена. Заковах се на място и бавно се огледах.

Нищо. В другия край на коридора някакъв мъж тъкмо взимаше вестника си от пода при вратата. Иначе коридорът пустееше. Затворих за миг очи. „Какво?“ — попитах. Но нямаше отговор. Все още бях сам. И освен ако някой не ме гледаше през шпионката на някоя врата, тревогата беше фалшива. По-скоро пожелателно мислене.

Влязох в асансьора.

Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, Гледащия се изправи. Все още държеше вестника, който беше взел от изтривалката. Беше добро прикритие и можеше пак да му свърши работа. Загледа се по коридора и се запита какво му е толкова интересното на онзи апартамент, но всъщност нямаше значение. Щеше да разбере. Щеше да разбере какво е правил другият.