Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Преброи бавно до десет и тръгна спокойно към апартамента, в който беше ходил другият. Щеше да му отнеме само миг да разбере защо е ходил там. А после…

Гледащия нямаше истинска представа какво минава през главата на другия в момента, но не ставаше достатъчно бързо. Време беше за истински тласък, за нещо, което да откъсне другия от пасивността му. Усети необичайно игриво туптене да избликва през тъмния облак на силата и чу пърхането на тъмни криле.

В продължаващото ми цял живот изучаване на човешките същества съм открил, че колкото и да се мъчат, те още не са намерили начин да предотвратят настъпването на понеделник сутрин. Те, разбира се, опитват, но понеделник винаги идва и всички работливи пчелички трябва да се свият обратно в мрачния си работен живот на безсмислено бъхтене и мъка.

Тази мисъл винаги ме развеселява и защото обичам да пръскам щастие навсякъде, където отида, допринесох малко за смекчаването на неизбежната понеделнишка сутрин, като отидох на работа с кутия понички, които изчезнаха до една в нещо, което може да се нарече само крайно сърдито безумие, още преди да си стигна до бюрото. Сериозно се съмнявах, че някой има по-добра причина от мен да е кисел, но това не личеше, като ги гледах как грабят поничките и ми сумтят.

Винс Масуока явно споделяше всеобщото чувство на минорно терзание. Влезе в малкия ми офис с изражение на ужас и удивление — изражение, което сигурно показваше нещо много трогателно, защото изглеждаше почти истинско.

— За бога, Декстър — каза той. — Боже господи!

— Опитах се да ти запазя една — казах с мисълта, че може да е така изтерзан единствено заради празната кутия от понички. Той обаче поклати глава.

— О, господи! Не мога да повярвам. Той е мъртъв!

— Сигурен съм, че няма нищо общо с поничките — казах.

— Божичко, а ти се канеше да говориш с него. Успя ли?

Във всеки разговор настъпва момент, когато поне единият от говорещите трябва да разбере за какво иде реч, и аз реших, че този момент е настъпил.

— Винс — казах, — искам да си поемеш дъх, да започнеш отначало и да се престориш, че двамата говорим на един и същи език.

Той ме зяпна, все едно беше жаба, а аз бях чапла.

— Мамка му — каза. — Ти още не знаеш. По дяволите!

— Езиковите ти умения западат — казах. — Да не си говорил с Дебора?

— Той е мъртъв, Декстър. Намерили са трупа късно снощи.

— Е, значи сигурно ще си остане мъртъв достатъчно, за да ми кажеш за кого по дяволите говориш.

Винс примига, очите му изведнъж станаха огромни и влажни.

— Мани Борк! Убит е.

Ще си призная, че изпитах смесени чувства. От една страна, определено не съжалявах, че някой е изкарал онова джудже от картинката по начин, по който аз бях неспособен по етични причини. Но от друга страна, сега щеше да се наложи да търся храна за сватбата другаде, а и сигурно да пиша доклад за разследващия детектив. Раздразнението се бореше с облекчението, но после си спомних, че и поничките бяха свършили.

Така че реакцията, която спечели, беше раздразнението от всички главоболия, които щеше да причини това. Все пак Хари ме беше обучил достатъчно добре и знаех, че когато човек чуе за смъртта на познат, това не е приемлива реакция. Така че се постарах да накарам лицето си да изрази нещо като шок, загриженост и тъга.

— Леле — казах. — Не знаех. Знаят ли кой го е направил?

Винс поклати глава.

— Той нямаше врагове — каза явно без да осъзнава колко невероятно звучи това за всеки, който е срещал Мани. — Всички направо благоговееха пред него.

— Знам — казах. — Беше по списанията и така нататък.

— Не мога да повярвам, че някой би могъл да го убие!

В интерес на истината и аз не можех да повярвам, че някой би могъл да го убие чак сега, но не ми се стори дипломатично да го кажа.

— Ами, сигурен съм, че ще разрешат случая. Кой работи по него?

Винс ме погледна, все едно го бях попитал дали мисли, че слънцето изгрява сутрин и от изток.

— Декстър, главата му е отрязана. Точно като на трите трупа в университета.

Когато бях млад и се мъчех да стана човек, известно време играх футбол и един път ме удариха силно в корема и няколко минути не можех да дишам. Сега почувствах нещо подобно.

— О — казах.

— Така че, естествено, го дадоха на сестра ти.

— Естествено. — Осени ме внезапна мисъл, но защото съм доживотен поклонник на иронията, попитах: — Не са го сготвили, нали?

Винс поклати глава.

— Не.

Станах и казах:

— По-добре да говоря с Дебора.