Джеф Линдзи - Декстър в мрака

При Декстър това вършеше работа, но докато вървях към вратата и своето изгнание, кой знае защо, не го чувствах като особено голяма победа.

Докато чаках асансьора, ме изненада прегракнал вик:

— Хей!

Обърнах се и видях неприветлив и много ядосан старец: търчеше към мен по сандали и черни чорапи, които стигаха почти до кокалестите му старчески колене. Освен това носеше торбести шорти, копринена риза и изражение на напълно праведно възмущение.

— Ти полицията ли си? — попита той.

— Само част — отвърнах.

— А проклетият ми вестник?

Асансьорите са толкова бавни. Но се старая да съм учтив, когато е неизбежно, така че се усмихнах успокоително на стария кукундел.

— Не ви е харесал вестникът ви? — попитах.

— Не го получих проклетия вестник! — развика ми се той и стана бледовиолетов от усилието. — Обадих се да кажа на вашите хора и черното момиче на телефона ми каза да се обадя във вестника! Аз видях как хлапето ми го открадна , а тя ми затваря телефона!

— Хлапе е откраднало вестника ви? — попитах.

— Нали това ти казвам бе! — каза той вече леко пронизително, което не правеше чакането на асансьора по-приятно. — Защо, по дяволите, си плащам данъците? За да ви слушам да ми повтаряте думите ли? А тя и ми се смее на всичкото отгоре!

— Можете да си купите друг вестник — казах успокоително.

Което явно не го успокои.

— Какво значи това, по дяволите — да си купя друг вестник? Събота сутрин по пижама и да си купя друг вестник? Защо просто не хващате престъпниците бе?

Асансьорът издрънча приглушено, за да обяви, че най-накрая е дошъл, но аз вече не се интересувах от него, защото ми хрумна една мисъл. От време на време ми хрумват мисли. Повечето така и не успяват да изплуват до повърхността, вероятно заради дългогодишните опити да изглеждам като човек. Но тази бавно изплува и като мехурче газ, което изскача от калта, се пукна ведро в ума ми.

— В събота сутринта? Помните ли по кое време?

— Разбира се, че помня по кое време! Казах им, когато се обадих, в десет и половина в събота сутринта и хлапето ми крадеше вестника.

— Откъде знаете, че е било хлапе?

— Видях го през шпионката! — кресна той. — Мога ли да изляза в коридора, без да погледна, като не си вършите работата бе?

— Като казвате „хлапе“, каква възраст имате предвид?

— Слушай, господинчо, за мен всички под седемдесет са хлапета. Но този беше на двайсетина и имаше раница на гърба, каквито носят всичките хлапета напоследък.

— Можете ли да го опишете?

— Да не съм сляп? Стои значи с вестника ми и с една от тия проклети татуировки, дето всички ги носят сега, точно отзад на врата.

Усетих как тънки метални пръсти погъделичкаха врата ми и разбрах отговора, но все пак попитах:

— Каква татуировка?

— Някаква глупост, някакъв японски символ. Защо смачкахме японците — за да им купуваме колите и да татуираме проклетите им драсканици по децата си ли?

Той май засега само загряваше и макар наистина да се възхищавах на страхотната за възрастта му издръжливост, реших, че е време да го насоча към съответните власти в лицето на сестра ми, и в мен просветна леко задоволство, защото така тя не само получаваше по-добър заподозрян от бедния лишен от граждански права Декстър, но и й натрисах този очарователен стар скандалджия като малко отмъщение, че ме подозира.

— Елате с мен — казах на стареца.

— Никъде не отивам — каза той.

— Не искате ли да говорите с истински детектив? — попитах и часовете упражнения, които бях посветил на усмивката си, сигурно ми се изплатиха, защото той се намръщи, огледа се и каза:

— Е, добре де. — И дойде с мен до мястото, където сержант Сестра ми се зъбеше на Камила Фиг.

— Казах ти да стоиш настрана — каза ми тя с топлотата и чара, на които бях свикнал от нея.

— Добре — отвърнах. — Да взема ли и свидетеля с мен?

Дебора отвори уста, после я затвори и я отвори още няколко пъти, все едно че се опитваше да разбере как дишат рибите.

— Не можеш… Това не е… По дяволите, Декстър — каза накрая.

— Мога, това е и си права — казах аз, — но междувременно този мил възрастен господин има да ти казва нещо интересно.

— Кой си ти бе, че ми викаш възрастен? — възрази той.

— Никой. А това е детектив Морган — казах му. — Тя е главната тук.

— Момиче? — изсумтя той. — Нищо чудно, че не могат да хванат никого. Момиче детектив!

— Не забравяйте да й кажете за раницата — казах му. — И за татуировката.

— Каква татуировка? — попита тя. — За какво говорите, дявол ви взел?