Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Явно беше време да ускори нещата.

Тази вечер щеше да е много специална.

Вечерята беше готова. Като се имаше предвид през какво бях минал и какво си мислех, човек би решил, че никога повече няма да ям. Но когато влязох, бях нападнат от ароматите — Рита беше сготвила свинско печено, броколи и ориз с боб, а на света има много малко неща, които могат да се сравняват със свинското печено на Рита. Така че след малко един поуспокоен Декстър избута чинията настрани и стана от масата. Остатъкът от вечерта също беше успокояващ. Играх на криеница с Коуди, Астор и съседските деца, докато не стана време за спане, а после с Рита седяхме на дивана и гледахме нещо за някакъв сърдит доктор, преди също да си легнем.

Нормалността не е чак толкова лоша, не и със свинското печено на Рита и Коуди и Астор да поддържат интереса ми. Може би можех да живея тайничко чрез тях като стар бейзболист, който става треньор, когато с кариерата му на играч е свършено. Те имаха много да учат и като ги обучавах, можех да облекча залязващите дни на славата си. Тъжно наистина, но поне беше някаква компенсация.

Докато се унасях, се хванах да си мисля, че може би нещата не са чак толкова лоши.

Тази глупава идея не ме остави до полунощ, когато се събудих и видях Коуди да стои до леглото.

— Отвън има някой — каза той.

— Добре — казах аз, полузаспал и съвсем не любопитен защо иска да сподели това с мен.

— Иска да влезе — каза той.

Седнах в леглото.

— Къде?

Коуди се обърна и тръгна към коридора, а аз тръгнах след него. Бях почти сигурен, че просто е сънувал кошмар, но все пак бяхме в Маями, а в Маями стават такива неща, макар и не по-често от пет-шестстотин пъти на нощ.

Коуди ме отведе до вратата за задния двор. На няколко крачки от нея спря и аз спрях с него.

— Там — каза тихо.

Там, наистина. Не беше лош сън или поне не такъв, който сънуваш, когато си заспал.

Дръжката на вратата се мърдаше, подскачаше — някой от външната страна се опитваше да я завърти.

— Събуди мама — прошепнах на Коуди. — Кажи й да се обади на 911. — Той ме погледна, сякаш разочарован, че няма да изхвърча през вратата с ръчна граната и сам да се погрижа за всичко, но после се обърна и се върна в спалнята.

Приближих се до вратата тихо и предпазливо. На стената до нея имаше ключ за осветлението в задния двор. Посегнах към него. Дръжката спря да мърда. Все пак запалих осветлението.

Незабавно, все едно ключът го беше включил, нещо започна да блъска по предната врата.

Обърнах се и се затичах натам — и бях по средата, когато Рита излезе в коридора и се сблъскахме.

— Декстър — каза тя, — какво… Коуди каза, че…

— Обади се в полицията — казах й. — Някой се опитва да влезе. — Погледнах към Коуди зад нея. — Вземи сестра си и се затворете в банята. Заключете вратата.

— Но кой… ние… — каза Рита.

— Бързо — казах и я избутах настрани, за да стигна до входната врата.

Отново запалих външното осветление и отново шумът спря незабавно.

Но само за да започне пак откъм коридора, вероятно откъм кухненския прозорец.

И естествено, когато изтичах в кухнята, шумът вече беше спрял още преди да запаля лампата там.

Бавно се приближих до прозореца над мивката и внимателно надникнах навън.

Нищо. Само нощта и живият плет на съседската къща, нищичко друго.

Изправих се и зачаках, чаках шумът да започне отново от някой друг ъгъл на къщата. Не започна. Осъзнах, че задържам дъха си, и издишах. Каквото и да беше, бе спряло. Отишло си беше. Отпуснах юмруци и вдишах дълбоко.

А после Рита изпищя.

Обърнах се толкова бързо, че си изкълчих глезена, но с всичка сила закуцуках към банята. Вратата беше заключена, но отвътре чух, че нещо драска по прозореца. Рита викаше:

— Махай се!

— Отворете вратата — казах и след миг Астор отвори широко.

— На прозореца е — каза тя доста спокойно, както ми се стори.

Рита стоеше насред банята, вдигнала стиснатите си юмруци пред устата си. Коуди стоеше пред нея, вдигнал вакуумната отпушвачка за тоалетна. И двамата гледаха към прозореца.

— Рита — казах аз.

Тя се обърна към мен с широко отворени изпълнени с ужас очи.

— Какво искат? — попита, все едно можех да й отговоря. А може и да можех, ако нещата бяха както обикновено — като „както обикновено“ се определяше целият ми досегашен живот, когато моят Странник ми правеше компания и ми шепнеше ужасни тайни. Но сега знаех единствено, че някой иска да влезе, и не знаех защо.