Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Резултатът беше, че някой се опитваше да ми направи нещо и този момент се приближаваше все повече и повече.

Не бях склонен да разглеждам идеята, че се опитва да ме убие истински жив древен бог. Като начало, те не съществуват. А дори да ги има, защо му е на някой да се занимава с мен? Очевидно някой човек използваше цялата тази история с Молох като прикритие, за да се чувства по-силен и по-важен и за да кара жертвите да вярват, че притежава особени магически сили.

Като способността да нахлува в съня ми и да ме кара да чувам музика? Човешки хищник не би могъл да го направи. И не би могъл да подплаши Мрачния странник.

Единственият възможен отговор беше невъзможен. Може би заради осакатяващата умора не можех да се сетя за други, които не бяха.

Когато сутринта отидох на работа, нямах възможност да измисля нещо по-добро, защото веднага ни повикаха за някакво двойно убийство в една тиха марихуанена къща в Гроув. Двама тийнейджъри били вързани, нарязани, а после за всеки случай простреляни по няколко пъти. И въпреки че съм сигурен, че би трябвало да сметна това за ужасно, всъщност бях много благодарен за възможността да видя мъртъвци, които не бяха сготвени и обезглавени.

Така нещата изглеждаха нормални, дори спокойни за малко. Напръсках с луминола си надлъж и нашир, почти щастлив от задачата, която караше противната музика да отслабва за малко.

Но така имах време да разсъждавам и го правех. Всеки ден виждах сцени като тази и в девет от десет случая убийците казваха нещо като „Просто откачих“ или „Докато осъзная какво правя, беше прекалено късно“. Все прекрасни извинения, които ми изглеждаха смешни, тъй като аз винаги знаех какво правя и точно затова го правех.

И накрая в ума ми се промъкна една мисъл — бях се оказал неспособен да направя каквото и да е на Старзак без Мрачния странник. Това означаваше, че целият ми талант е у Странника, а не у мен самия. Което би могло да означава, че онези, които „откачат“, са временни гостоприемници на нещо подобно, нали?

Досега моят не ме беше напускал — беше си винаги при мен, у дома, не обикаляше по улиците да се вози на автостоп с първия срещнат раздразнителен нещастник.

Добре, да оставим това настрана за известно време. Нека просто да приемем, че някои Странници бродят, а други гнездят. Можеше ли това да е обяснението за онова, което Халпърн описваше като сън? Можеше ли нещо да влезе в него, да го накара да убие двете момичета и после да го отведе вкъщи и да го сложи да нанка, преди да си отиде?

Не знаех. Но знаех, че ако в тази идея няма пробойна, значи съм в много по-дълбоки води, отколкото си бях мислил.

Когато се върнах в офиса, времето за обед беше минало и ме очакваше съобщение от Рита, която ми напомняше, че в два и половина имам среща с нейния свещеник. И под свещеник, колкото и невероятно да изглежда, имам предвид такъв, какъвто ще намерите в църквата, ако някога изпитате желание да посетите такава. Лично аз винаги съм приемал, че ако изобщо има бог, той никога не би оставил нещо като мен да процъфтява. Тоест ако не грешах, олтарът щеше да се пропука и да се срути, ако вляза в църква.

Но разумното ми избягване на религиозни сгради бе към своя край, понеже Рита искаше нейният собствен свещеник да води сватбената ни церемония и той очевидно искаше да провери човешките ми акредитиви, преди да поеме задачата. Разбира се, той не се беше справил много добре първия път, след като първият съпруг на Рита се беше оказал наркоман, който редовно я биел, а преподобният някак си беше пропуснал да го забележи. И щом беше пропуснал нещо толкова очевидно преди, шансовете да се справи по-добре с мен не бяха кой знае какви.

При все това Рита много се уповаваше на този човек, така че тръгнахме към една стара църква на един запуснат парцел в Гроув само на половин миля от местопрестъплението, на което бях работил сутринта. Рита каза, че била получила първото си причастие тук и отдавна познавала свещеника. Изглежда, това беше важно — и нищо чудно, като се имаше предвид това, което знаех за неколцината божии служители, привлекли вниманието ми чрез моето хоби. Тоест бившето ми хоби.

Преподобният Гилс ни чакаше в кабинета си — или се казва обител, скит или нещо такова? Ректорий винаги ми е звучало като място, на което ще срещнеш проктолог. Може да беше килия — признавам, че не съм наясно с терминологията. Когато бях малък, приемната ми майка, Дорис, се опитваше да ме води на църква, но след няколко злощастни инцидента стана ясно, че няма да се получи, и Хари се намеси.