Джеф Линдзи - Декстър в мрака

С разрешен проблем и чиста съвест започнах да разглеждам въпроса с обладаването от демони. Милият цар Соломон отново се мъдреше на предна линия. Той, изглежда, бил доста близък с известен брой демони, повечето с невероятни имена с много з-та вътре. И ги командвал като чираци, като ги карал да носят и влачат и да строят големия му храм, което беше малко шокиращо, защото бях чувал, че храмът бил нещо хубаво, а и не може да не е имало някакъв закон за демонския труд. Все пак щом толкова се тревожим за нелегалните имигранти, които берат портокали, не би ли трябвало онези богобоязливи патриарси да са имали някакъв декрет срещу демоните?

И ето че го видях черно на бяло. Цар Соломон общувал с тях съвсем леко като техен началник. Те, разбира се, не обичали да им заповядват, но на него се подчинявали. И това повдигна интересната мисъл, че може би някой друг също може да ги контролира и се опитва да направи същото с Мрачния странник, който е избягал от принудително робство по тази причина. Спрях и отново се замислих.

Най-големият проблем на теорията беше, че не пасваше на всеобхватното чувство за смъртна опасност, което ме заливаше от самото начало дори още докато Странникът беше на борда. Лесно мога да разбера нежеланието за насилствена работа, но то няма нищо общо със смъртния ужас, който това бе породило у мен.

Нима това означаваше, че Странникът не е демон? Означаваше ли, че случващото се с мен е чиста психоза? Напълно въображаема параноична фантазия за преследваща ме кръвожадност и надвиснал ужас?

И все пак всяка култура на света през вековете явно вярваше, че в идеята за обладаването има нещо. Аз просто не можех да я свържа с моя проблем. Струваше ми се, че съм попаднал на нещо, но никаква велика мисъл не изплуваше на повърхността.

Изведнъж стана пет и половина и бях по-нетърпелив от обикновено да избягам от офиса и да се върна в съмнителното убежище на дома си.

На следващия следобед бях в малкия си офис и печатах доклад за едно много скучно групово убийство. Дори в Маями стават обикновени убийства и това беше едно от тях — или три и половина, за да бъда по-точен, понеже в моргата имаше три трупа и още един в интензивното в Джаксън Мемориал. Проста престрелка от коли в един от малкото райони на града с ниски цени на недвижимото имущество. Наистина нямаше особен смисъл да му отделям много време, понеже имаше много свидетели и всички бяха съгласни, че го е извършил някой на име Копелето.

Все пак формалностите трябва да се съблюдават и бях прекарал половин ден на местопрестъплението, за да се уверя, че никой не е изскочил от някоя врата и не е накълцал жертвите с градинарска ножица, докато друг е стрелял по тях от движеща се кола. Опитвах се да измисля интересен начин да кажа, че пръските кръв съвпадат с огън от движещ се източник, но очите ми се премрежваха от скука и докато се взирах с празен поглед в монитора, усетих в ушите ми да се надига звънтене и да прераства в звън на гонгове и нощната музика се върна и простата белота на страницата на екрана сякаш изведнъж бе заляна от ужасна мокра кръв и тя се ливна към мен, наводни офиса и изпълни целия видим свят. Скочих от стола и примигах няколко пъти — и замръзнах разтреперан.

Започнала беше да идва дори посред бял ден, докато седях на бюрото си в полицейското управление, и това изобщо не ми харесваше. Или ставаше по-силна и наближаваше, или аз вървях към пълната лудост. Шизофрениците чували гласове — дали чуваха и музика? А Мрачният странник можеше ли да мине за глас? Нима цял живот съм бил напълно побъркан и чак сега стигах до някакъв налудничав последен епизод в изкуствения здрав разум на Съмнителния Декстър?

Не мислех, че е възможно. Хари ме беше подготвил, беше се погрижил да се впиша точно както трябва — Хари щеше да знае, ако бях луд, а ми беше казал, че не съм. Хари никога не грешеше. Така че с това беше приключено и аз си бях съвсем наред, благодаря.

Тогава защо чувах тази музика? Защо ръката ми трепереше? И защо трябваше да се вкопчвам в някакъв призрак, за да не седна на пода и да се лигавя с пръст в устата?

Явно никой друг в сградата не беше чул нищо — само аз. Иначе коридорите щяха да са пълни с хора, които или щяха да танцуват, или да пищят. Не, страхът се беше прокраднал в моя живот, промъкваше се след мен по-бързо, отколкото можех да бягам, изпълваше огромната празнина в мен, където някога се гушеше Странникът.

Нямах с какво да продължа. Ако се надявах да го проумея, ми трябваше още информация. Много източници вярваха, че демоните са истински — в Маями беше пълно с хора, които работеха усилено, за да ги държат настрана всеки божи ден. И въпреки че бабалаото беше казал, че не иска да има нищо общо с това и си беше плюл на петите, той май знаеше какво е. Бях сигурен, че сантерия признава обладаването. Но нямаше значение — Маями е прекрасен и разнообразен град и сигурно щях да намеря къде да задам въпроса и да получа съвсем различен отговор — може би дори отговора, който търсех. Излязох от офиса и тръгнах към паркинга.