Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Сега, вие двамата — каза той, облегна се на стола си и започна да разтрива опакото на едната си ръка с дланта на другата. — Връзката в днешния свят се нуждае от стабилна основа във вярата. И ме погледна очаквателно. — Декстър? Ами ти?

Уф, почваше се. Рано или късно свещениците винаги намират начин да извъртят нещата към своята си област. Не знам дали да лъжеш свещеник е по-лошо, отколкото да лъжеш някой друг, но исках интервюто да приключи бързо и безболезнено, а можеше ли да стане това, ако кажех истината? Да предположим, че кажа истината и нещо като: „Да, преподобни, имам голяма вяра — в алчността и глупостта, и в сладостта на острата стомана в лунна нощ. Имам вяра в невижданата тъмнина, в хладния кикот откъм сенките отвътре, в абсолютната чистота на ножа. О, да, имам вяра, преподобни, и дори повече от това — имам увереност, защото съм виждал безрадостния край и знам, че е истина — аз живея там“.

Но това надали щеше да го успокои, а аз определено нямаше нужда да се тревожа, че ще отида в ада, защото съм излъгал свещеник. Ако наистина имаше ад, вече си имах запазено място на първия ред. Така че просто казах:

— Вярата е много важна. — И той като че ли остана доволен.

— Чудесно, добре — каза и крадешком си погледна часовника. — Декстър, имаш ли някакви въпроси за нашата църква?

Хубав въпрос, вероятно, но ме свари неподготвен, тъй като си мислех, че тук от мен се очаква да отговарям, а не да питам. Бях напълно подготвен да бъда уклончив поне още час — какво толкова можеше да се пита? Дали използват гроздов сок, или вино? Кошницата за дарения метална ли е, или дървена? Танците грях ли са? Просто не бях подготвен. А той май наистина искаше да разбере. Така че му се усмихнах и казах:

— Всъщност много бих искал да разбера какво мислите за обладаването от демони.

— Декстър… — Рита преглътна с нервна усмивка. — Това не… не можеш…

Преподобният Гилс вдигна ръка.

— Няма нищо, Рита — каза той. — Мисля, че знам откъде идва Декстър. — Облегна се на стола, кимна, като ме дари с приятна и знаеща усмивка. — Май от доста време не си бил на църква, нали, Декстър?

— Да — отговорих.

— Мисля, че ще откриеш, че новата църква приляга добре на модерния свят. Централната истина за Божията любов не се променя — продължи той. — Но понякога нашето разбиране за нея може да се промени. — А после направо ми намигна. — Мисля, че можем да се съгласим, че демоните са за Хелоуин, не за неделната служба.

Е, хубаво е да получиш отговор, дори да не е този, който търсиш. Не бях очаквал преподобният Гилс да извади отнякъде книжка с магии и да направи някое заклинание, но признавам, че бях малко разочарован.

— Добре — казах.

— Други въпроси? — попита ме той с много доволна усмивка. — За църквата ни или нещо за церемонията?

— Ами не — казах. — Изглежда ми съвсем традиционна.

— Харесва ни да си мислим така — каза той. — Когато Христос е най-напред, всичко останало си идва на мястото.

— Амин — казах ведро. Рита ме изгледа малко накриво, но преподобният като че ли го прие.

— Добре тогава — каза той, стана и ми протегна ръка. — Значи двайсет и четвърти юни. — Аз също станах и стиснах ръката му. — Но очаквам да ви видя тук и преди това. Имаме хубава съвременна литургия в десет часа всяка неделя. — Намигна и стисна ръката ми изключително по мъжки. — Човек се прибира вкъщи навреме за мача.

— Страхотно — казах, като си помислих колко е хубаво, когато бизнесът предугажда нуждите на клиентите си.

Той пусна ръката ми и сграбчи Рита в сърдечна прегръдка.

— Рита. Толкова се радвам за теб.

— Благодаря — изхлипа Рита на рамото му. Отпусна се в обятията му още за миг и подсмръкна, а после се изправи, избърса си носа и ме погледна. — Благодаря ти, Декстър. — Не знам защо, но винаги е хубаво да те включат.

За първи път от доста време нямах търпение да се върна в кутийката си. Не защото се бях затъжил за кървавите пръски, а защото в кабинета на преподобния Гилс ме беше осенила идея. Обладаване от демони. Добре звучеше. Никога не се бях чувствал обладан, въпреки че Рита определено даваше най-доброто от себе си. Но поне беше някакво обяснение с известна степен на историчност и нямах търпение да го проуча.

Първо проверих телефонния секретар и имейла си — нямаше съобщения освен рутинна бележка от отдела да почистим около кафемашината. Нямаше и нещастни извинения от Дебс. Обадих се внимателно тук-там и разбрах, че тя гони Кърт Уагнър, което си беше облекчение, понеже означаваше, че не гони мен.