Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Кабинетът на преподобния беше целият в книги с невероятни заглавия, които несъмнено даваха мъдри съвети как да се справяш с нещата, които Бог всъщност би предпочел да избягваш. Имаше и няколко, които предлагаха прозрение към душата на жената, въпреки че не ставаше ясно на коя точно жена, и информация как да накараш Христос да работи за теб, надявам се не на минимална работна седмица. Имаше дори една християнска химия, което ми се стори малко прекалено, освен ако не съдържаше рецептата за оня стар номер за превръщането на водата във вино.

Много по-интересна беше една книга с готически шрифт на подвързията. Извърнах се, за да прочета заглавието — от чисто любопитство, — но когато го прочетох, усетих тръпка, все едно хранопроводът ми изведнъж се беше напълнил с лед.

„Обладаване от демони — факт или фантазия?“ гласеше то и когато го прочетох, в главата ми звънна камбанка.

За външния наблюдател би било много лесно да поклати глава и да каже: „Да, Декстър е глупчо, щом никога не се е замислял за това“. Но аз наистина не бях. Понятието „демон“ има толкова негативни конотации. И докато Присъствието присъстваше, не изглеждаше нужно да се определя с тази тайнствена терминология. Чак сега, когато го нямаше, исках обяснение. И какво му беше на това? Беше малко старомодно, но самата му древност идваше да покаже, че в него има нещо, някаква връзка, която стига от глупостите за Соломон и Молох чак до това, което ставаше с мен днес.

Беше ли демон Мрачният странник? И означаваше ли отсъствието на Странника, че е бил изгонен? И от какво? От нещо всепоглъщащо добро? Не можех да се сетя да съм срещал нещо подобно в последно време… изобщо всъщност. Тъкмо напротив.

А можеше ли нещо наистина зло да прогони демон? Все пак какво може да е по-лошо от демона? Молох? Или демонът можеше сам да се прогони по някаква причина?

Потърсих утеха в мисълта, че сега поне разполагам с добри въпроси, но не се утеших особено, а мислите ми бяха прекъснати, когато вратата се отвори и преподобният Гилс Праведния влезе кротко, широко усмихнат и мълвящ:

— Виж ти, виж ти.

Преподобният беше петдесетинагодишен и охранен, ще рече — бизнесът с десятъка явно вървеше добре. Дойде право към нас и прегърна и целуна Рита по бузата, а после се обърна към мен и ме дари със сърдечно мъжко ръкостискане.

— Е — каза и ми се усмихна предпазливо. — Значи ти си Декстър.

— Май да — казах. — Не зависи от мен.

Той кимна почти все едно бях казал нещо смислено.

— Седнете, моля, отпуснете се — каза, отиде зад бюрото и седна на големия си въртящ се стол.

Аз се хванах за думите му и се облегнах в кожения стол срещу бюрото му, но Рита се настани нервно на ръба на своя.

— Рита — каза той и пак се усмихна. — Виж ти. Значи си готова да опиташ отново, така ли?

— Да. Аз… ами… така мисля — каза Рита и се изчерви жестоко. — Искам да кажа, да. — Погледна ме с яркочервена усмивка и каза: — Да, готова съм.

— Добре, добре — каза той и премести изражението си на искрена загриженост към мен. — Ами ти, Декстър? Много ми се иска да разбера нещо за теб.

— Ами, като начало, съм заподозрян в убийство — казах скромно.

— Декстър — каза Рита и — невероятно — стана още по-червена.

— Полицията мисли, че си убил някого? — попита преподобният Гилс.

— Ами, не всички мислят така — казах аз. — Само сестра ми.

— Декстър работи в полицейската лаборатория — бързо каза Рита. — Сестра му е детектив. Той само се шегуваше за другото.

Преподобният пак кимна.

— Чувството за хумор много помага във всяка връзка. — Млъкна за момент, изглеждаше много замислен и дори още по-искрен; после попита: — Как се чувстваш по отношение на децата на Рита?

— Коуди и Астор обожават Декстър — каза Рита и изглеждаше много щастлива, че вече не говорим за статута ми на издирван от полицията.

— А как се чувства Декстър с тях? — нежно настоя той.

— Харесвам ги — казах.

Преподобният Гилс кимна и каза:

— Добре. Много добре. Понякога децата могат да са бреме. Особено когато не са твои.

— Коуди и Астор се справят чудесно с това да са бреме — казах аз. — Но нямам нищо против.

— Те ще имат нужда от много напътствия — каза той. — След всичко, което са преживели.

— О, аз ги напътствам — казах, но не ми се стори добра идея да изпадам в подробности, така че добавих само: — Те изгарят от желание да бъдат напътствани.

— Добре — каза той. — Значи ще видим децата тук в неделното училище, нали? — Стори ми се, че това е откровен опит за изнудване да осигурим бъдещи попълнения, които да пълнят кошницата с дарения, но Рита кимна енергично, така че се примирих. Освен това бях относително сигурен, че независимо кой какво казва, Коуди и Астор ще намерят духовно успокоение другаде.