Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Не знаех какво иска, но в момента ми се струваше по-важно, че иска нещо, което смята, че ние имаме.

— Хайде — казах. — Всички навън. — Рита се обърна и ме погледна, но Коуди не помръдна. — Тръгвай — казах. Астор хвана Рита за ръка и бързо излезе. Сложих ръка на рамото на Коуди и го побутнах след майка му, като нежно измъкнах отпушвачката от ръцете му, след което се обърнах към прозореца.

Шумът продължаваше: силно драскане, все едно някой се опитваше да раздере стъклото с нокти. Без някаква съзнателна мисъл пристъпих напред и фраснах стъклото с гумата на отпушвачката.

Шумът престана.

Не се чуваше нищо, освен моето дишане — бързо и накъсано. А после, не много далеч, чух полицейска сирена да прорязва тишината. Излязох на заден ход от банята, без да изпускам прозореца от очи.

Рита седеше на леглото с Коуди от едната и Астор от другата страна. Децата изглеждаха съвсем спокойни, но Рита беше на прага на истерията.

— Всичко е наред — казах. — Полицията е почти тук.

— Сержант Деби ли ще дойде? — попита Астор и добави с надежда: — Мислиш ли, че ще застреля някого?

— Сержант Деби си е в леглото и спи — казах. Сирената вече наближаваше, изскърцаха гуми и колата спря пред къщата; сирената изви недоволно и заглъхна.

— Дойдоха — казах и Рита скочи от леглото и хвана децата за ръце.

Тримата излязоха след мен от спалнята и когато стигнахме до входната врата, някой вече чукаше по нея, учтиво, но настойчиво. Все пак животът ни учи на предпазливост, така че се провикнах:

— Кой е?

— Полиция — каза строг мъжествен глас. — Обадиха ни се за възможно проникване с взлом. — Звучеше автентично, но за всеки случай не свалих веригата, когато открехнах вратата и надникнах. Отпред наистина стояха две ченгета с униформи, единият гледаше вратата, а другият към двора и улицата.

Затворих, свалих веригата и пак отворих.

— Заповядайте, полицай — казах. — На табелката с името му пишеше Рамирес и се сетих, че бегло го познавам. Но той не понечи да влезе. Само погледна втренчено надолу към ръката ми.

— Точно какъв е спешният случай, шефе? — попита и кимна към ръката ми. Погледнах и видях, че все още стискам отпушвачката за тоалетна.

— О — казах. Оставих я зад вратата в поставката за чадъри. — Извинете, това беше за самозащита.

— Аха — каза Рамирес. — То зависи с какво е разполагал другият де. — Пристъпи в къщата и викна през рамо на партньора си. — Огледай двора, Уилямс.

— Да — каза Уилямс, як чернокож около четирийсетте. Тръгна през двора и се скри зад къщата.

Рамирес застана насред стаята и погледна Рита и децата.

— Е, какво е станало? — попита и преди да успея да отговоря, присви очи към мен. — Познаваме ли се?

— Декстър Морган — казах. — Работя в лабораторията.

— Аха — каза той. — Е, какво е станало тук, Декстър?

И аз му разказах.

Полицаите останаха около четирийсет минути. Огледаха двора и околностите и не намериха нищо, което явно не ги изненада и честно казано, не беше особен шок и за мен. Когато приключиха с търсенето, Рита им направи кафе и ги почерпи с домашни овесени сладки.

Рамирес беше убеден, че са били хлапета, които са искали да ни изплашат, и ако беше така, определено бяха успели. Уилямс много се стараеше да ни успокои: каза ни, че всичко е било просто лудория и че вече е свършило; когато си тръгваха, Рамирес добави, че щели да минат оттук още няколко пъти през нощта. Но въпреки че тези успокоителни думи все още бяха пресни, Рита прекара останалата част от нощта седнала с чаша кафе в кухнята, неспособна да заспи. От своя страна, аз се мятах и въртях повече от три минути, преди да отплавам обратно в страната на сънищата.

И докато летях покрай дългата черна планина към съня, музиката отново започна. И ме обзе огромно чувство на радост и после топлина заля лицето ми…

И някак си се озовах в коридора, а Рита ме разтърсваше и ме викаше.

— Декстър, събуди се! Декстър!

— Какво има? — попитах.

— Ходеше насън — каза тя. — И пееше. Пееше насън.

И така, розовопръстата зора ни завари да пием кафе, седнали на масата в кухнята. Когато будилникът в спалнята се включи, Рита стана да го спре, върна се и ме погледна. Отвърнах на погледа й, но явно нямаше какво да си кажем. После в кухнята дойдоха Коуди и Астор и можехме единствено да минем олюлявайки се през сутрешната рутина и да отидем на работа, като автоматично се престорим, че всичко е точно така, както трябва.

А то, разбира се, не беше. Някой се опитваше да влезе в главата ми и се справяше прекалено добре. А сега някой се опитваше да влезе в дома ми и аз дори не знаех кой е и какво иска. Трябваше да предположа, че някак си всичко е свързано с Молох и отсъствието на моето Присъствие.