Джеф Линдзи - Декстър в мрака

„Дървото на живота“ беше на края на Либърти Сити, район от Маями, който късно вечер не е подходящо място за туристи от Айова. Специално този ъгъл беше завзет от имигранти от Хаити и много от сградите бяха боядисани в по няколко ярки цвята, сякаш един не стига. По някои от къщите имаше фрески, изобразяващи селски хаитянски живот. Преобладаваха петлите и козите.

На външната стена на „Дървото на живота“ имаше голямо дърво, съвсем уместно, а под него издължено изображение на двама мъже, биещи някакви високи барабани. Паркирах точно пред магазина и влязох през стъклената врата; камбанката иззвъня и вратата се затвори след мен. В задната част, зад завеса от висящи мъниста, женски глас извика нещо на креолски и аз застанах до стъкления тезгях и зачаках. В магазина имаше много лавици с безброй буркани, пълни с тайнствени неща, течни, твърди и неопределени. В един-два имаше неща, които някога може би бяха били живи.

След миг през мънистата мина жена и влезе в предната част на магазина. Изглеждаше около четирийсет и беше тънка като тръстика, с високи скули и тен на избелял на слънцето махагон. Носеше ефирна червено-жълта рокля, а главата й бе увита в подходящ на цвят тюрбан.

— Здравейте — каза тя със силен креолски акцент. Изгледа ме с изпълнен със съмнение поглед и леко поклати глава. — С какво мога да ви помогна?

— Ами — казах и се обърках. Как да започна? Не можех да кажа, че мисля, че съм бил обладан и че искам да си върна демона — бедната жена щеше да ме напръска с пилешка кръв.

— Господине? — подкани ме тя нетърпеливо.

— Питах се — казах и това беше достатъчно вярно — дали имате книги за обладаване от демони? На английски?

Тя неодобрително сви устни и енергично поклати глава.

— Не е заради демоните — каза. — Защо питате, да не сте репортер?

— Не — казах. — Просто се интересувам. Любопитен съм.

— Любопитен за вуду?

— Само за обладаването — казах.

— Ха — каза тя и ако това беше възможно, неодобрението й нарасна още повече. — Защо?

Някой голям мъдрец все трябва да е казал: когато всичко друго се провали, опитай с истината. Звучеше толкова добре, че със сигурност не го бях измислил аз, но друго не ми оставаше. Опитах.

— Мисля — казах, — искам да кажа, не съм сигурен. Мисля, че може да съм бил обладан. Преди време.

— Ха — повтори тя. Изгледа ме изпитателно и продължително и после сви рамене. — Може би — каза накрая. — Защо мислите така?

— Просто имах чувството, нали знаете. Че нещо друго е… вътре в мен. Че ме гледа?

Тя плю на пода, много странен жест от такава елегантна жена, и поклати глава.

— Всички вие, белите — каза тя. — Крадете ни и ни водите тук, взимате ни всичко. И после, когато направим нещо от нищото, което ни давате, пак искате да участвате. Ха! — Размаха пръст срещу мен точно като начална учителка срещу лош ученик. — Слушай, бледолики, ако духът влезе в теб, ще знаеш. Това не е като по филмите. Това е много голяма благословия и — тя се усмихна злобно — не се случва на белите.

— Ами всъщност… — почнах.

— Не — каза тя. — Освен ако не желаеш, освен ако не търсиш благословията, тя не идва.

— Но аз желая — казах.

— Ха! — каза тя пак. — Няма да дойде при теб. Губиш ми времето. — Обърна се и се прибра през мънистената завеса.

Не виждах смисъл да я чакам да си промени мнението. Май нямаше да стане и май вуду нямаше да ми даде отговори за Мрачния странник. Тя каза, че идвало само, когато го повикаш, и че било благословия. Това поне беше различен отговор, въпреки че не помнех да съм викал Мрачния странник — той просто си беше там. Но за да съм напълно сигурен, спрях до бордюра пред магазина и затворих очи.

„Моля те, върни се“, казах.

Не стана нищо. Качих се в колата и се върнах на работа.

Какъв интересен избор, помисли си Гледащия. Вуду. Разбира се, в идеята имаше известна логика, не можеше да го отрече. Но истински интересното беше какво показваше това за другия. Той се движеше в правилната посока — и беше много близо.

А когато се появеше следващата малка следа, другият щеше да е още по-близо. Момчето така се беше паникьосало, че едва не беше побягнало. Но не и той, той беше много услужлив и вече беше на път към мрачната си награда.

Точно като другия.

Едва се бях настанил обратно на стола си и Дебора влезе в малкия ми офис, седна на сгъваемия стол срещу бюрото ми и каза:

— Кърт Уагнър е изчезнал.

Изчаках, но тя не каза друго, така че просто кимнах и казах: