Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Не искахме — натърти тя и Коуди се обърна да я погледне, преди да си спомни какво се бяха уговорили: тя го изгледа ядосано и той мигна веднъж, преди бавно да кимне към мен и да каже:

— Случайно.

Хубаво беше, че партийната линия беше сплотена зад обединен фронт, но все още не разбирах за какво говорим, а говорехме за него вече от няколко минути — времето е сериозен фактор, когато моментът за вечеря наближава, а Декстър се нуждае от редовно захранване.

— Само това казват — каза Рита. — А то изобщо не е достатъчно. Не разбирам как е възможно да вържете котката на семейство Вилега случайно.

— Тя не умря — каза Астор с най-тихото гласче, с което я бях чувал да говори.

— А за какво бяха градинарските ножици? — попита Рита.

— Не сме ги използвали — каза Астор.

— Но щяхте, нали? — каза Рита.

Две малки глави се завъртяха да ме погледнат и след миг главата на Рита направи същото.

Сигурен съм, че беше напълно неволно, но в ума ми започна да се оформя картина на станалото и тя не беше кротък натюрморт. Явно малчуганите се бяха впуснали в независимо проучване без мен. И още по-лошо, виждах, че по някакъв начин това е мой проблем: децата очакваха да ги измъкна, а Рита явно беше готова да дръпне затвора и да открие огън по мен. Разбира се, че беше несправедливо — единственото, което бях направил досега, беше да се прибера от работа. Но както бях забелязал в не един случай, животът е несправедлив и няма бюро за оплаквания, така че спокойно можем да приемаме нещата каквито са, да почистваме бъркотията и да продължаваме напред.

Което и се опитах да направя, колкото и безполезно да предполагах, че ще е.

— Сигурен съм, че има много добро обяснение — казах и лицето на Астор веднага светна, тя закима енергично и настоя доволно:

— Беше случайно.

— Никой не връзва котка, не я залепя с тиксо на масата и не застава над нея с градинарски ножици случайно ! — каза Рита.

Честно казано, нещата ставаха малко сложни. От една страна, много се радвах най-накрая да получа такава ясна картина на проблема. Но от друга, май се бяхме отклонили в област, която беше леко неудобна за обяснение и нямаше как да не усетя, че за Рита вероятно ще е по-добре, ако остане в неведение по тези въпроси.

Мислех, че съм бил ясен с Астор и Коуди, че не бива да летят сами, докато не съм им обяснил как работят крилата им. Но те очевидно бяха избрали да не разбират и въпреки че понасяха доста удовлетворителни последствия за постъпката си, пак беше моя работа да ги измъкна. Ако не можех да ги накарам да разберат, че това в никакъв случай не бива да се повтаря — и че не бива да се отклоняват от пътя на Хари, когато ги поведа по него, — с радост бих ги оставил да се пържат неопределено дълго.

— Знаете ли, че това, което сте направили, е лошо? — попитах.

Те кимнаха в унисон.

— Знаете ли защо е лошо?

Астор — изглеждаше много несигурна — хвърли поглед на Коуди и изтърси:

— Защото ни хванаха!

— Ето, виждаш ли? — каза Рита; в гласа й се промъкна истерия.

— Астор — казах. Гледах я много внимателно и без да й намигам. — Не е сега моментът за смешки.

— Радвам се, че някой намира това за смешно — каза Рита. — За мен изобщо не е.

— Рита — казах с цялото успокоително спокойствие, което можех да събера, и после, с хитрината, която бях развил през годините практика на външно нормален възрастен, добавих: — Мисля, че това може да е един от онези моменти, за които говореше преподобният Гилс, тоест моментите, когато трябва да ги напътствам.

— Декстър, те току-що… умът ми не го побира, а ти… — почна тя и въпреки че почти плачеше, се зарадвах, че старият й речев модел се е завърнал. Също толкова на място в главата ми изникна сцена от един стар филм и разбрах точно какво би трябвало да направи едно истинско човешко същество.

Отидох при Рита и с най-доброто си сериозно изражение сложих ръка на рамото й.

— Рита — казах и бях много горд колко тържествено и мъжествено прозвуча гласът ми, — ти си много близо до това и емоциите замъгляват преценката ти. Тези двамата се нуждаят от твърдост и аз мога да им я дам. Все пак — казах, когато репликата ми дойде, и се зарадвах, че не съм пропуснал нищо, — сега аз трябва да съм им баща.

Трябваше да се сетя, че това ще катурне Рита от дока и ще я пльосне в езерото от сълзи, и така стана, защото щом го казах, устните й се разтрепериха, гневът изчезна от лицето й и по бузите й шурнаха потоци.

— Добре — изхлипа тя, — моля те… просто поговори с тях. — Подсмръкна силно и бързо излезе от стаята.