Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Оставих драматичното излизане на Рита да достигне до съзнанието на двамата разбойници, преди да отида пред дивана и да ги погледна.

— Е — казах, — какво стана с Разбираме, Обещаваме, Ще чакаме?

— Много се бавиш — каза Астор. — Не сме направили нищо освен този път, а ти не си винаги прав и мислим, че не трябва да чакаме повече.

— Аз съм готов — каза Коуди.

— Така ли? — казах. — Тогава сигурно майка ви е най-великият детектив на света, защото ти си готов, а тя все пак те е хванала.

— Декстъъъър — провлече Астор.

— Не, Астор, сега ще мълчиш и ще ме слушаш. — Изгледах я с най-сериозната си физиономия и за миг ми се стори, че тя ще каже още нещо, но после в нашата дневна се случи чудо: Астор не си отвори устата.

— Добре — казах. — От самото начало казвам, че трябва да го правите по моя начин. Няма нужда да смятате, че винаги съм прав. Аз винаги съм прав. — Астор издаде някакъв звук, но не каза нищо. — Трябва да правите каквото кажа аз. Или няма да ви помагам и ще свършите в затвора. Няма друг начин. Ясно?

Напълно възможно беше те да не знаят как да реагират на този нов тон и тази нова роля. Вече не бях Декстър, с когото си играеха, а нещо много различно — Декстър мрачният възпитател, когото не бяха виждали. Спогледаха се неуверено, така че ги натиснах още малко.

— Хванаха ви — казах. — Какво става, когато ви хванат?

— Таймаут? — попита неуверено Коуди.

— Аха — казах. — Ами ако сте на трийсет?

Вероятно за първи път през живота си Астор не знаеше как да отговори, а Коуди вече беше изчерпал квотата си от две срички. Спогледаха се, после забиха погледи в земята.

— Със сестра ми сержант Дебора по цял ден ловим хора, които правят такива неща — казах. — И когато ги хванем, те отиват в затвора. — Усмихнах се на Астор. — Таймаут за възрастни. Но много по-лошо. Седиш в стаичка малка колкото банята ни, затворен ден и нощ. Пишкаш в една дупка на пода. Ядеш плесенясали боклуци и е пълно с плъхове и много хлебарки.

— Знаем какво е затвор, Декстър — каза тя.

— Така ли? Тогава защо толкова бързате да отидете там? А знаете ли кой е Стария Спарки?

Астор отново сведе поглед; Коуди още не беше вдигнал очи.

— Стария Спарки е електрическият стол. Ако ви хванат, ви връзват с каиши за Стария Спарки, слагат едни жици на главите ви и ви изпържват като бекон. Забавно ли ви звучи?

Те поклатиха глави: не.

— Така че най-първият урок е да не ви хващат — казах. — Помните ли пираните? — Те кимнаха. — Те изглеждат свирепи и хората знаят, че са опасни.

— Ама, Декстър, ние не изглеждаме свирепи — каза Астор.

— Да, не изглеждате — казах. — И не искате. Ние трябва да сме хора, не пирани. Но идеята е същата — да изглеждате като нещо, което не сте. Защото когато стане нещо, всички първо търсят точно тях — свирепите хора. Трябва да изглеждате като сладки, симпатични, нормални деца.

— Може ли да се гримирам? — попита Астор.

— Когато пораснеш — отвърнах.

— Това казваш за всичко ! — Тя се намуси.

— И за всичко говоря сериозно — казах. — Този път са ви хванали, защото сте действали сами и не сте знаели какво правите. Не сте знаели какво правите, защото не ме послушахте.

Реших, че мъчението е продължило достатъчно, и седнах на дивана между тях.

— Повече няма да правите нищо без мен, нали? И този път, когато обещаете, по-добре да е сериозно.

Двамата бавно вдигнаха погледи към мен и кимнаха.

— Обещаваме — тихо каза Астор, а Коуди — дори още по-тихо — повтори:

— Обещавам.

— Добре тогава — казах. Хванах ръцете им в тържествено ръкостискане. — А сега да се извиним на майка ви. — Те скочиха, грейнали от облекчение, че ужасното изпитание е свършило, а аз излязох с тях, по-самодоволен, отколкото си спомнях да съм бил някога.

Може би все пак в това с бащинството има нещо.

Сун Дзъ, много умен човек, макар и отдавна мъртъв, е написал книга, озаглавена „Изкуството на войната“, и едно от мъдрите му наблюдения в книгата е, че всеки път, когато се случи нещо ужасно, има начин да го обърнеш в своя полза, ако просто се вгледаш както трябва. Това не е ню ейдж калифорнийско позитивно мислене, което настоява, че ако животът ти дава лимони, винаги можеш да си направиш лимонов пай. По-скоро е страшно практичен съвет, който върши работа много повече, отколкото си мисли човек.

В момента например проблемът ми беше как да продължа да обучавам Коуди и Астор в Кодекса на Хари, след като майка им ги беше хванала. И в търсене на решението си спомних стария Сун Дзъ и се опитах да си представя какво би направил той. Разбира се, той е бил военачалник, така че сигурно би атакувал по левия фланг с кавалерията или нещо подобно, но принципите вероятно бяха същите.