Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Декстър! — Спря, когато погледът й обхвана безумната сцена: Доукс, насочил нокът към мен, свитата до прозореца Астор и Коуди, който взимаше от масата скалпел, за да го използва срещу Доукс. — Какво става тук, по дяволите? — изруга Дебора. — Доукс?

Той много бавно свали ръка, но не свали очи от мен.

— Търсех те, Декстър. Къде беше? — попита тя.

Бях толкова благодарен на своевременната й поява, че не изтъкнах колко глупав въпрос е това.

— Ами тук бях, образовах децата. А ти къде беше?

— На път за Динър Кий — каза тя. — Намерили са трупа на Кърт Уагнър.

Фучахме с Дебора през трафика с много, ама много превишена скорост. Опитвах се да намеря учтив начин да посоча, че отиваме да видим труп, който по всяка вероятност няма да избяга, така че ако обича да намали, но не можех да измисля никаква фраза, която да не я накара да пусне кормилото и да ме стисне за гушата.

Коуди и Астор бяха твърде малки да осъзнават, че са в смъртна опасност, а и като че ли им харесваше на задната седалка; те дори влизаха в духа на нещата и отвръщаха на поздравите на другите водачи, като вдигаха среден пръст, когато засичахме някого.

На Ю Ес 1 до Лежун бяха катастрофирали три коли, което за малко забави трафика и се наложи да намалим скоростта до пълзене. Тъй като повече не трябваше да задържам дъха си, за да потискам ужасените си крясъци, се опитах да разбера от Дебора точно какво бързаме да видим.

— Как е бил убит? — попитах.

— Като другите. Изгорен. И няма глава.

— Сигурна си, че е Кърт Уагнър?

— Дали мога да го докажа? Още не. Дали съм сигурна? Да, мама му стара.

— Защо?

— Намерили са колата му наблизо.

Бях сигурен, че нормално щях да знам точно защо някой си пада по глави, къде да ги намеря и защо. Но разбира се, сега, когато бях сам отвътре, нищо не беше нормално.

— В това няма смисъл, знаеш ли.

Дебора изръмжа и стовари длан върху волана.

— Да бе!

— Кърт трябва да е убил другите жертви — казах аз.

— А него кой го е убил? Командирът на скаутската му дружина ли? — Тя натисна клаксона и заобиколи задръстването в насрещното платно. Кривна пред един автобус, настъпи газта и профуча още петдесетина метра, докато не подминахме катастрофата. Аз се съсредоточих върху това да не забравям да дишам и разсъждавах, че всички така и така ще умрем някой ден, така че какво толкова, ако Дебора ни убие сега? Не беше ужасно утешително, но ме спираше да не се разпищя и да не се метна от прозореца на колата, докато Дебора не влезе в нашето си платно.

— Забавно беше — каза Астор. — Може ли пак?

Коуди кимна с ентусиазъм.

— И другия път може да пуснем сирената — каза Астор. — Защо не използваш сирената, сержант Деби?

— Не ми викай Деби — сопна се Дебора. — Просто не харесвам сирената.

— Защо? — настоя Астор.

Дебора издиша шумно и ме погледна с крайчеца на окото си.

— Резонен въпрос — казах.

— Вдига прекалено много шум — каза Дебора. — Сега ме оставете да карам, става ли?

— Добре — каза Астор, но не изглеждаше убедена.

Пътувахме в мълчание чак до Гранд авеню и аз се опитах сам да помисля над случая — за да измисля нещо полезно, естествено. Не измислих, но ми хрумна нещо, което си струваше да се спомене.

— Ами ако убийството на Кърт е просто съвпадение? — попитах.

— Дори ти не можеш да смяташ така — каза Дебора.

— Ако е бягал, може да се е опитал да си намери фалшиви документи от неправилните хора или да напусне нелегално страната. Има много зли типове, на които би могъл да налети при тези обстоятелства.

Не изглеждаше много вероятно, но Дебора все пак се замисли над думите ми: за няколко секунди дъвчеше долната си устна и разсеяно блъскаше по клаксона, докато изпреварваше микробуса на някакъв хотел.

— Не — каза накрая. — Той е изпечен, Декстър. Като първите две. Няма начин да имитират това.

За пореден път усетих леко надигане в черната пустота в мен, някога обитавана от Мрачния странник. Затворих очи и се опитах да намеря поне късче от доскоро постоянния си спътник, но нямаше нищо. Отворих очи точно навреме, за да видя как Дебора дава газ, за да изпревари едно яркочервено ферари.

— Хората четат вестници — казах. — Винаги има имитатори на убийства.

Тя помисли още малко и поклати глава.

— Не — каза накрая. — Не вярвам в съвпадения. Не и с нещо като това. Изпечени и обезглавени и да е съвпадение? Няма начин.

Надеждата винаги умира последна, но дори така трябваше да призная, че тя вероятно беше права. Обезглавяването и изгарянето наистина не са стандартни процедури за нормалния работещ убиец; повечето хора по-скоро просто ще ви треснат с нещо по главата, ще вържат за краката ви паве и ще ви метнат в залива.