Джеф Линдзи - Декстър в мрака

С изключение, разбира се, на трупа на Кърт Уагнър, който най-вероятно не беше оставен от коренните жители. Лежеше в средата на острова на една полянка и също като другите беше положен в официална поза със скръстени на гърдите ръце и долепени един до друг крака. Трупът беше обезглавен и без дрехи, овъглен от горенето, съвсем като другите — но този път имаше малко допълнение. Около врата му имаше кожена ивица с калаен медальон горе-долу с размера на яйце. Наведох се, за да го видя по-добре — беше глава на бик.

За пореден път усетих странно прищракване в празнотата, сякаш някаква част от мен разбираше, че това е важно, но не знаеше защо и как да го изрази — не и сама, не без Странника.

Винс Масуока клечеше до трупа и изследваше някакъв фас. Дебора коленичи до него. Обиколих ги веднъж, като ги гледах от различни ъгли — натюрморт с ченгета. Вероятно се надявах да намеря малка, но значима следа. Може би шофьорската книжка на убиеца или подписано самопризнание. Но нямаше нищо такова — само пясък, белязан от безброй нозе и от вятъра.

Клекнах до Дебора и попитах:

— Търсихте татуировката, нали?

— Най-първото — каза Винс и с облечената си в гумена ръкавица ръка леко повдигна трупа. Тя си беше там, покрита с малко пясък, но видима, само най-горният край беше отрязан и вероятно останал на липсващата глава.

— Той е — каза Дебора. — Татуировката, колата на пристанището — той е, Декстър. И ми се ще да знаех какво, по дяволите, значи тази татуировка.

— На арамейски е — споделих.

— Откъде знаеш, дявол да те вземе?

— Проучвах — казах. — Виж. — Взех една клечка от пясъка и посочих с нея. Част от първата буква липсваше, отрязана с главата, но останалото се виждаше ясно и съвпадаше с езиковия ми урок. — Това е М, поне остатъкът. После Л и К.

— Какво значи, по дяволите? — попита Дебора.

— Молох — казах и почувствах малка ирационална тръпка само от това, че бях изрекъл името тук посред бял ден. Опитах се да се отърся от нея, но чувството на тревога остана. — В арамейския няма гласни. Така че МЛК значи Молох.

— Или мляко — каза Дебора.

— Да бе, Дебс, ако мислиш, че нашият убиец би си татуирал „мляко“ на врата, май трябва да подремнеш.

— Но ако Уагнър е Молох, кой тогава го е убил?

— Уагнър убива другите — казах; мъчех се с всички сили да говоря замислено и уверено едновременно, трудна задача. — А после… ъъъ…

— Да, и аз до „ъъъ“ бях стигнала.

— И наблюдавате Уилкинс?

— Разбира се, че наблюдаваме Уилкинс!

Отново погледнах трупа, но по него нямаше нищо, което да ми подскаже повече от това, което знаех, а то беше почти нищо. Не можех да накарам ума ми да спре да се върти в кръг: ако Уагнър е бил Молох, а сега Уагнър е мъртъв, убит от Молох…

Станах. Зави ми се свят, все едно ме удари светкавица, а в далечината чух ужасната музика да започва да гърми в следобеда и в този миг не се съмнявах, че някъде наблизо богът ме зове — самият истински бог, а не някой откачен шегаджия.

Тръснах глава, за да заглуша музиката, и едва не паднах. Усетих как някаква ръка ме хвана, за да ме задържи на крака, но дали беше Дебс, Винс или самият Молох, не можех да разбера. Много далеч някакъв глас викаше името ми, пееше го, интонацията се издигаше в до болка познатия ритъм на онази музика. Затворих очи и усетих горещина по лицето си, а музиката се усили. Нещо ме разтърси и аз отворих очи.

Музиката спря. Топлината беше просто слънцето на Маями, понеже вятърът беше прогонил облаците. Дебора ме държеше за лактите и търпеливо повтаряше името ми.

— Декстър. Ей, Декс, свести се де. Декстър. Декстър!

— Добре съм — казах, макар да не бях съвсем сигурен в това.

— Какво ти стана, Декс?

— Май се изправих прекалено бързо.

— Хм.

— Наистина, Дебс. Вече съм добре. Така мисля.

— Мислиш — каза тя.

— Да. Просто станах много бързо.

Тя ме гледа още миг, после ме пусна и каза:

— Добре. Значи ще стигнеш до лодката. Да тръгваме.

Може би още бях леко замаян, но ми се стори, че в думите й няма смисъл, почти сякаш бяха просто сглобени как да е срички.

— Да тръгваме?

— Декстър — каза тя. — Имаме шест трупа и единственият ни заподозрян лежи без глава.

— Да — казах аз и чух под гласа си слаб бой на барабани. — Къде ще тръгваме?

Дебора сви юмруци и стисна зъби. Погледна трупа и за миг ми се стори, че се кани да се изплюе.

— Ами оня, когото си подгонил в канала? — попита накрая.

— Старзак? Не, той каза… — Спрях се, но не достатъчно навреме, защото Дебора скочи.