Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Сигурно би трябвало да съм още по-уплашен. Но странно, не бях. Дори се почувствах по-добре. Сега знаех със сигурност — някой наистина ме преследваше. Бог или смъртен, вече нямаше значение, той щеше да дойде за мен, когато му дойдеше времето, каквото и да означаваше това.

Освен ако аз не го изпреварех.

Глупава мисъл, излязла сякаш от някоя училищна съблекалня. До момента бях показал пълна неспособност да се държа дори на половин крачка пред този, който и да беше той, камо ли да го намеря. Просто бях гледал как ме следи, плаши, преследва и докарва до състояние на мрачно колебание, неприличащо на нищо, което бях изпитвал досега.

Той знаеше кой съм, какъв съм и къде съм. Аз дори не знаех как изглежда.

— Моля те, Астор, важно е. Беше ли много висок? Имаше ли брада? Беше ли кубинец? Черен?

Тя сви рамене.

— Ами просто бял мъж. С очила. Обикновен. Нали знаеш.

Не знаех, но бях спасен от нуждата да го призная, понеже Дебора рязко отвори вратата и се качи в колата.

— Боже господи — каза тя. — Как е възможно някой да е толкова тъп и въпреки това да може да си връзва обувките сам?

— Значи ли това, че полицай Съчински няма много за казване? — попитах.

— Има много за казване — каза Дебора. — Но само безмозъчни тъпотии. Каза, че онзи май карал зелена кола, и това е всичко.

— Синя — каза Коуди и всички го погледнахме. — Синя беше.

— Сигурен ли си? — попитах и той кимна.

— Е, на хлапето ли да вярвам — попита Дебора, — или на ченге с петнайсет години стаж и глава пълна с говна?

— Не трябва да казваш такива лоши думи — каза Астор. — Дължиш ми пет долара и петдесет цента. А Коуди е прав. Колата беше синя. И аз я видях, синя беше.

Погледнах Астор, но усетих натиска на погледа на Дебора върху себе си и се обърнах към нея.

— Е? — попита тя.

— Е — казах, — като оставим лошите думи, това са две много умни деца, а полицай Съчински никога няма да го поканят в Менса.

— Значи трябва да вярвам на тях — каза тя.

— Аз им вярвам.

Дебора предъвка мисълта за миг, като буквално движеше устата си, все едно дъвче нещо много жилаво.

— Добре — каза накрая. — Значи вече знаем, че кара синя кола като всеки трети в Маями. Кажи ми с какво ми помага това?

— Уилкинс кара синя кола — казах.

— Уилкинс е под наблюдение, по дяволите!

— Обади им се.

Тя ме погледна, задъвка долната си устна, взе радиостанцията и излезе от колата. Поговори малко и чух как повиши тон. После каза поредната от лошите си думи и Астор ме погледна и поклати глава. А после Дебора се тръшна обратно на седалката и възкликна:

— Копеле мръсно!

— Изпуснали са го?

— Не, там е, пред къщата си. Току-що се прибрал.

— Къде е ходил?

— Не знаят. Изпуснали са го при смяната.

— Какво?!

— Демарко е застъпвал, а Балфур си е тръгвал. Измъкнал се е, докато са се сменяли. Кълнат се, че го е нямало само десетина минути.

— Къщата му е на пет минути с кола оттук.

— Знам — каза тя горчиво. — Какво ще правим?

— Нека да продължават да гледат Уилкинс — казах. — А през това време ти иди да говориш със Старзак.

— Ти ще дойдеш с мен, нали?

— Не — казах. Нямах никакво желание да виждам Старзак и този път имах идеално извинение. — Трябва да прибера децата.

Тя ме изгледа кисело.

— Ами ако не е Старзак?

Поклатих глава и казах:

— Не знам.

— Уф — каза тя. — И аз не знам. — Запали двигателя. — Затегнете коланите.

Когато се върнахме в управлението, отдавна беше минало пет, така че въпреки киселите погледи на Дебора натоварих Коуди и Астор в скромния си автомобил и тръгнахме за вкъщи. Те кротуваха през повечето време, явно още бяха стреснати от срещата си със страшния човек. Но бяха жилави хлапета, което щедро се демонстрираше от факта, че изобщо можеха да говорят въпреки това, което им беше причинил биологичният им баща. Така че когато бяхме на десетина минути от къщи, Астор започна да се връща към нормалното.

— Иска ми се и ти да караш като сержант Деби — каза тя.

— Предпочитам да живея по-дълго — отвърнах.

— Защо нямаш сирена? — попита тя. — Не искаш ли?

— В лабораторията няма сирени. А и никога не съм искал. Предпочитам да не се набивам на очи.

Видях в огледалото как тя се намръщи.

— Това какво значи?

— Значи, че не искам да привличам внимание — казах. — Не искам хората да ме забелязват. Това е нещо, което двамата трябва да научите — добавих.

— Всички искат да ги забелязват — каза тя. — Само това правят. Правят разни неща, за да ги гледат.