Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Казал е? Кога си говорил с него, по дяволите?

За да съм честен, все още бях малко замаян и го бях казал, без да мисля, а сега бях в неловко положение. Не можех просто да кажа на сестра си, че съм говорил с него онази вечер, когато съм го завързал с тиксо на работната маса и съм се опитал да го накълцам на парченца. Но явно кръвта се връщаше в мозъка ми, защото казах много бързо:

— Искам да кажа, че ми се стори просто… не знам. Развика ми се, че съм му отнел предимството по улицата.

Дебора ме погледна ядосано, но после като че ли прие думите ми и се обърна и изрита пясъка.

— Е, друго нямаме — изсумтя. — Няма да е лошо да го проверим.

Не ми се стори добра идея да й кажа, че вече съм го проверил доста старателно, много отвъд границите на рутинната полицейска работа, така че само кимнах.

На малкия остров нямаше друго за гледане. Винс и другите лабораторни работници щяха да забележат всичко, което си заслужаваше, а присъствието ни само щеше да им пречи. Дебора беше нетърпелива и искаше да се втурнем обратно на континента, за да сплашваме заподозрените. Така че отидохме до брега и се качихме на полицейската лодка за краткото пътуване до доковете. Когато слязох на дока и се върнах на паркинга, бях малко по-добре.

Не видях Коуди и Астор, така че отидох при полицай Нискочелски.

— Децата са в колата — каза той, преди да отворя уста. — Искаха да играем на стражари и апаши, обаче аз не съм ви детска градина.

Изглежда, беше убеден, че лафът му за детската градина е толкова ужасно смешен, че си струва да го повтори, така че вместо да рискувам да го чуя още веднъж, само кимнах, благодарих му и отидох до колата на Дебора. Коуди и Астор не се виждаха, докато не стигнах до самата кола, и за миг се зачудих дали не съм разбрал погрешно къде са. Но после ги видях свити на задната седалка, гледаха ме с ококорени очи. Опитах се да отворя вратата, но беше заключена.

— Може ли да вляза? — провикнах се през стъклото.

Коуди се засуети с ключалката и отвори.

— Какво става? — попитах.

— Видяхме страшния човек — каза Астор.

Нямах представа какво иска да каже, но по гърба ми се застича пот.

— Какъв страшен човек? За полицая ли говорите?

— Декстъъър — каза Астор. — Не тъп ! Страшен. Както когато видяхме главите.

— Същия страшен човек ли?

Те се спогледаха и Коуди сви рамене.

— Нещо такова — каза Астор.

— Той видя сянката ми — каза Коуди с нежния си дрезгав глас.

Хубаво беше да видя момчето да се отваря така, а още по-добре беше, че разбрах защо по гърба ми се стича пот. Той беше казвал нещо за сянката си и преди, а аз не бях обърнал внимание. Сега беше време да слушам. Качих се на задната седалка при тях.

— Откъде разбра, че е видял сянката ти, Коуди?

— Той го каза — каза Астор. — А Коуди видя неговата.

Коуди кимна, без да сваля очи от лицето ми; гледаше ме с обичайното си предпазливо изражение, което не издаваше нищо. И все пак виждах, че вярва, че ще се погрижа за това, каквото и да е то. Де да споделях неговия оптимизъм.

— Когато казваш сянка — попитах внимателно, — тази на земята ли имаш предвид, която прави слънцето?

Коуди поклати глава.

— Имаш друга сянка? — попитах.

Коуди ме погледна, все едно го питам дали носи панталони, но кимна.

— Вътре. Каквато имаше и ти.

Облегнах се на седалката и се престорих, че дишам.

Вътрешна сянка. Идеално описание — елегантно, икономично и точно. И допълнението, че аз също съм имал такава, му придаваше острота, която намирах за направо затрогваща.

Разбира се, да се трогнеш не е особено полезно и аз обикновено успявам да го избегна. В този случай мислено се отърсих и се запитах какво бе станало с гордите кули на Замъка на Декстър, някога така величествени и окичени с копринените знамена на чистия разум. Много добре си спомнях, че някога бях умен, а ето че тук не бях обърнал внимание на нещо важно, бях го пропускал твърде дълго. Защото въпросът не беше в това за какво говореше Коуди. Истинската загадка беше защо не бях успял да го разбера досега.

Коуди беше видял друг хищник и го беше разпознал, когато мрачното нещо в него беше чуло рева на себеподобно чудовище, точно както аз бях разпознавал другите, докато Странникът ми си беше с мен. И този другият беше разпознал Коуди такъв, какъвто беше в действителност, по абсолютно същия начин. Но защо това беше изплашило Коуди и Астор, та чак се бяха скрили в колата?

— Този човек каза ли ви нещо? — попитах.